— Защо постоянно говориш за нашия начин на живот? Нали вече си призна, че просто не го разбираш? Искам да ти кажа, че в някои моменти нашият живот е чудесен.
— А в други?
— Някои неща ще се променят. Това се случва във всеки брак. Няма цял живот да кръстосваме света! Ще имаме деца, ще живеем като всяко нормално лондонско семейство. Аз ще се заема с антикварен бизнес, ще се занимавам с изкуство. Вече ме помолиха да участвам в организирането на музей на примитивното изкуство. Има толкова много неща, с които искам да се занимавам! Искам обаче и да се забавлявам. Почакай и ще видиш. Един ден ще ви поканим със Стефани и децата на барбекю на нашата тераса.
— Сабрина — усмихна се бегло той, — надеждите ти, че един ден Дентън ще улегне, ми се струват прекалено оптимистични.
— Ти не знаеш нищо за него.
— Познавам го по-добре, отколкото си мислиш. Вече една седмица съм негов домакин и го наблюдавам. Той те тласка към един начин на живот, който…
— О, не бъди толкова груб! — Тя се обърна с гръб към мивката — и го погледна в очите. Този дървен професор си позволяваше да я поучава! Вярно, имаше умно, мъжествено лице, но си оставаше скучен и ограничен. Та той едва ли можеше да се засмее от сърце поне веднъж. Самодоволен и надут провинциалист. — Защо мислиш, че нашият живот не ми харесва? Аз водя най-прекрасния начин на живот, който ти, в твоята стерилна лаборатория, просто не можеш да си представиш. Нови страни и градове, нови, интересни хора, тържества, приеми, танци, прекрасни магазини, изискани дрехи, книги от цял свят, театри и…
— Стоп! Ти ме убеди напълно! Сабрина, ти си великолепна, а аз като някакъв дървен философ се опитах да разруша твоя замък!
Тя се обърна и започна да подсушава плота на мивката.
— И все пак мислиш, че Дентън никога няма да улегне.
— Казвал ли ти е, че според него животът е изкуство? — Гарт скръсти ръце и се облегна на хладилника. — Изкуство, което като всяка професия поглъща време и усилия?
— О, Дентън често говори така, но…
— Не се опитвай да го привържеш към семейството, защото лекият и приятен живот е неговата професия. Малко мъже са готови да изоставят професията си заради семейството.
— Грешиш.
— Дано!
Той окачи кърпите и тръгна към килера, за да изгаси лампите. Очите на Сабрина бяха потъмнели от вълнение. Дълго време бе таила в душата си тези страхове, не бе посмяла да ги сподели дори със Стефани. Сега ги чу от човека, който изглеждаше най-безразличен към нея и Дентън.
Когато той се върна, тя вече бе преодоляла паниката си.
— Извинявай, че те нарекох тъп.
— Ти ме нарече груб. Значи съм и тъп, така ли?
— Боже мой, не помня какво съм казала — засмя се тя, — но се извинявам. Не си нито груб, нито тъп, Гарт.
— И ти не си нито празноглава, нито неквалифицирана.
— Да изгася ли светлината?
— Аз ще угася, след като заключа. Лека нощ, Сабрина.
— Лека нощ Гарт.
Тя отвори вратата на празния магазин и даде знак на дърводелците да влязат. И нейния живот бе гол като стените на това взето под наем помещение, помисли си. „Но аз ще ги изградя и подредя по най-прекрасния начин. И живота си, и тази галерия! — реши тя. — Ще започна наново. Дентън ще остане в миналото.“
В дъното на помещението Лора разглеждаше някакви чертежи. Сабрина стоеше на вратата и наблюдаваше как дъждът се излива върху блестящите покриви на черните таксита, наредени едно зад друго в задръстването на Бромптън Роуд: „Три години. Толкова издържахме. После още една година, докато разбера, че между нас всичко е свършило.“
— Милейди, тук ли искате да има врата? — гласът на дърводелеца отекна в празната зала. Той извади тебешир и прокара линия на прашния под. — Тук ли да бъде, милейди?
— Точно там. — Тя се усмихна на майка си. — Чувствам се като самозванец. Тази титла вече не ми принадлежи.
— О, използвай я без колебание — отвърна Лора. — Ще ти бъде от полза. Даже американците имат слабост към титлите. Миналия месец изнесох лекция в един институт и някой от аудиторията ме нарече „госпожо помощник държавен секретар“!
— Ето това е титла! Моята бледнее!
— Но твоята е законна. Дентън иска ли да се върнеш при него?
— Не зная. Какво значение има това?
— Мислех си дали не си самотна понякога.
— О! — Сабрина се престори, че разглежда един от чертежите. Беше не само самотна, но и уплашена. Но трябваше да свиква. Вече цяла година не живееше със съпруга си.
Бе наела малък партерен апартамент. Не се срещаше с никого. Отново работеше в галерията на Никълъс Блекфорд.
Шест месеца бе живяла съвсем сама, под обсадата на телефона. Дентън, неговото семейство, родителите й, приятелите, всички в един глас й повтаряха, че върши глупости. Даже Габриела позвъни от Париж.