— Сабрина, той ще улегне, ще стане по-зрял, особено след като баща му почина и той наследи титлата и имението.
— Баща му умря преди една година — бе отговорила тя, — а той си е все същият.
— Той те обожава, Сабрина! — казваха други. — Колко мъже днес боготворят съпругите си? Ти дори не съзнаваш колко си щастлива.
— Искаш ли да дойда в Лондон? — бе попитала Стефани.
— Не сега. Страшничко е, но се оправям. Освен това майка каза, че може да дойде.
Лора бе дошла за няколко дни. През ноември Сабрина и Дентън подписаха споразумение и тя се върна в къщата на площад „Кадоган“, която бе реставрирала и обзавела с толкова любов в първата година от брака им. Сега вече беше нейна. А след това, до април, никой от кръга на съпруга й не й се обади. Тя прекарваше дълги часове с Никълъс в галерията, а през нощта, останала сама в разкошната, пуста къща, дълго не можеше да заспи. Лондон беше станал студен и чужд. Нямаше с кого да си поговори, освен със Стефани. Но и тези разговори се бяха превърнали в лукс. Сестра й не можеше да си позволи много международни разговори, а и самата тя трябваше да пести за антикварния магазин, който мечтаеше да отвори. Трябваха пари и за първите няколко месеца, докато бизнесът тръгне и магазинът започне да се изплаща.
„Много мислих дали да ме се върна при Дентън, мамо — разсъждаваше тя. — Неговото семейство ми даваше защита и сигурност. Сега не зная какво ме чака в бъдеще. С Дентън знаех какво ще правя една година напред. Знаех дори с кого спи той и кога.“
— Защо не поиска повече пари от Дентън, когато изготвяхте споразумението? След този ремонт едва ли ще ти останат пари.
— Ще ми стигнат за около шест месеца. Трябва обаче да бъда много внимателна с разходите. Взех толкова, колкото беше необходимо да започна свой живот. Толкова често ми повтаряше, че му принадлежа, та накрая исках единствено да се махна час по-скоро. Може би звучи малко мелодраматично, но е истина. Не се тревожи, мамо. Няколко години давах безплатни консултации на всички негови приятели и роднини. Нима допускаш, че мога и да не успея?
„Ако изобщо решат да се отбият при теб — помисли си. Не бе казала на майка си, че роднините и приятелите на Дентън я пренебрегваха от половин година. — Ще ги накарам да дойдат!“
— Разбира се, че ще успееш! — Лора прокара длан по стената. — Цял живот съм мечтала да имам свой антикварен магазин.
— Сега можеш да го имаш! Татко вече няма да работи в чужбина.
— Много е късно. Не мога да започна от нулата като теб, защото ми липсва енергия. Изглежда съм я загубила някъде по пътя между две посолства. Ала с удоволствие ще ти помагам за „Амбасадор“. Впрочем благодаря ти, че избра това име за галерията си.
Двете се прегърнаха. Зад тях майсторите вече издигаха една от вътрешните стени. Сабрина огледа дългото помещение и за кой ли път потръпна от възторг. Най-после можеше да създаде нещо съвсем свое. „Никога не съм имала възможност да организирам живота си така, както искам. От родителите си отидох направо в пансион, оттам — в университета, оттам — при Никълъс и от него — при Дентън. Играех игра, чиито правила се диктуваха от други.“
— Колко е прекрасно! — Разпери импулсивно ръце. Лора я наблюдаваше усмихната. — Мамо, благодаря ти, че дойде. Сега вече не се страхувам от бъдещето.
— Аз трябва да ти благодаря, че ми даде възможност да аранжирам антикварен магазин. Изглежда, ако има търпение и чака достатъчно дълго, човек накрая постига мечтата си. Сабрина, защо не се върнеш в Америка? Тук вече нищо не те задържа.
— Напротив! Лондон е моят дом. Познавам го по-добре от всеки друг град на света. Тук са аристократите, пазарите, конкуренцията. И не на последно място — възрастните хора. Звучи отвратително, но истината е, че ако искаш да намериш стойностен антиквариат, трябва да знаеш кой е неизлечимо болен и умира, за да се подготвиш с подходяща сума за разпродажбата на имуществото му. Освен това в Лондон имам много приятели.
— Но в Америка са сестра ти и родителите ти.
— Мамо, разбери ме. Аз ви обичам, липсвате ми постоянно. Но тук, в Лондон, претърпях тежко поражение с Дентън. Искам тук да успея, и то сама. Искам да разбера себе си, да видя какво ще излезе от мен. Нима не ме разбираш?
— Разбирам те, дори малко ти завиждам. — Лора замълча и за пръв път, откакто бе изпратила децата си в пансион, прегърна дъщеря си и я целуна. — Обичам те, Сабрина, и се гордея с теб!
Глава 7
Алдърли Хаус, домът на лейди Андреа Върнън, бе най-известният лондонски дворец за приеми и балове. Сабрина стоеше на прага до Никълъс и Амелия Блекфорд и поглъщаше жадно красивата обстановка и прекрасната музика, сякаш не можеше да им се насити. Някакъв младеж я покани да танцуват и тя с удоволствие се понесе по дансинга. Чувстваше се млада и безгрижна, а роклята й се въртеше около нея като кехлибарен облак. Залата бе изцяло реконструирана. Но Сабрина си я представяше по друг начин.