— О, извинете. Бях се замислила. Какво казахте? — Тя се застави да слуша какво говори партньорът й, но продължаваше да мисли дали някога нямаше да й възложат подобен проект.
— Някой ми каза, че имате антикварен магазин. Как се казва?
— „Амбасадор“.
— Хубаво име. Бизнесът върви ли?
— Дали върви? — Гласът й трепереше и Сабрина се опита да го овладее. — Разбира се!
— Много добре — отвърна с безразличие той.
Дали изобщо бе чул отговора й? Никой не допускаше, че една млада, красива жена може да има проблеми. Впрочем и никой не се интересуваше. Сабрина се опитваше да скрие паниката си, но истината беше, че нямаше клиенти.
Тази вечер бе сред аристокрацията и елита на Англия. Бе разчитала на тях, защото само преди седем-осем месеца бяха нейни приятели, но бе сгрешила. Никой не дойде да я види. Не отговориха дори на писмата, които им изпрати, когато галерията й бе официално открита. Никълъс й беше казал, че най-важна е реакцията на Оливия Чейсън. „Ако тя влезе в магазина ти, след нея ще се втурнат и останалите. Трябва да спечелиш нейното благоразположение и след това няма да имаш никакви проблеми“.
Ден след ден бе очаквала Оливия Чейсън. Но нито тя, нито някой от нейния кръг прекрачи прага на „Амбасадор“. С времето вълнението намаля. Сабрина често спираше поглед на гоблените, които украсяваха стените на галерията. Двете с Лора бяха подредили изложбената зала в стила на английските замъци от XVIII век. Уви, в галерията влизаха само случайни туристи. Парите й свършиха и тя се принуди да изтегли заем от банката. Можеше, да се наложи да ипотекира къщата си. А след това… Не, не трябваше да мисли за това, не и сега.
— Вечерята — забеляза партньорът й, който през цялото време разказваше за последната игра на поло. — Ще похапнем ли?
Те напълниха чиниите си на бюфета и седнаха в една ниша, отделена от съседната с богата драперия. Вечеряха в мълчание. Сабрина мислеше за сестра си. Имаше нужда от приятел, който да се посмее и да поплаче с нея. Мечтаеше да получи поне една от поканите, които небрежно изхвърляше, докато беше съпруга на Дентън.
— Щом се е омъжила за Дентън заради парите му, защо не е поискала повече при развода? — попита женски глас зад завесата.
Сабрина застина. Партньорът й понечи да каже нещо, но тя сложи пръст на устните си.
— Откъде знаеш колко е взела? Дентън е джентълмен и не би обсъждал подобни въпроси. Знам от сигурно място, че е имала претенции за три милиона, новата яхта и Тревистън. Дори адвокатът й й казал, че това е прекалено. Но нали знаете, че Дентън я боготвореше? Нищо чудно, че е успяла да измъкне от него цяло състояние.
— Освен Тревистън — отбеляза сухо първият глас. Сабрина не можеше да си спомни къде го беше чувала, но гласът без съмнение й беше познат.
— Много ясно! Замъкът е национален паметник. Дентън не може да й го даде току-така дори и да иска. Тя все пак успя да измъкне от него лондонската къща.
— Мили мои клюкарки — присъедини се мъжки глас, — искате ли да позная кого одумвате? Обзалагам се, че това е красивата лейди Сабрина Лонгуърт. И със затворени очи ще позная в чий гръб забивате ножове.
— Питър, това не е честно! — отвърна изпълнен с негодувание първият женски глас. — Говорехме за споразумението, което горкият Дентън трябваше да подпише с нея.
— Горкият Дентън — иронично отвърна мъжът, — й даде толкова малко в сравнение с това, което има, че сигурно го е включил в сметка „разни“. Заради Сабрина той нямаше желание да отложи дори една игра на покер.
— Тогава как успя да отвори магазин на Бромптън Роуд? — запита възмутената дама. — Онзи ден минах оттам. Сложила е на витрината един скрин, който струва най-малкото две хиляди фунта!
— Роуз! Минала си оттам и не си влязла?
— Моята сладка Роуз ще влезе само когато види, че всички останали посещават магазина. Но кастата реши, че Сабрина е плебейка, въпреки че докато беше жена на Дентън всички се трупаха около нея като мухи на мед.
— Питър, не бъди груб! Ако за миг забравиш за сладкото й личице, ще видиш защо се е омъжила за Дентън. Та тя дори не си правеше труд да го скрие! Напусна го една година, след като той стана виконт. Впрочем всички американци са ясни и предсказуеми.
Сабрина седеше неподвижно в ъгъла на канапето и се опитваше да мисли какво трябва да прави утре, вдругиден, по-вдругиден. Зад завесата някой премести стол и познатият женски глас се обади от другия край на сепарето: