Александра доля остатъка от виното в чашите. Другата жена я гледаше с невиждащ поглед и в мислите си вече нанасяше първите скици на интериора. Нямаше търпение да започне.
— Даваш ли ми картбланш? — спокойно запита тя.
— А ти как мислиш? — вдигна вежди принцесата.
— Колко пари си готова да вложиш?
— Колкото е необходимо, за да стане както трябва.
— Кажи ми каква атмосфера искаш и аз ще я създам.
— Разбира се, госпожо. На вашите услуги! — засмя се Александра, възхитена от деловия й тон. Двете вдигнаха чашите за последен тост. — Кога можеш да започнеш?
— Вече започнах — тихо отвърна Сабрина и взе палтото си.
Срещаха се често за обяд и вечеря и с часове обсъждаха проектите. Накрая Александра напусна хотела и се премести в къщата на Сабрина. Докато разговаряха, Сабрина скицираше спални, тераси, завеси и паркет. Възложи ремонта на фирмата, която бе преустроила „Амбасадор“. След около седмица в къщата влязоха гипсаджии, дърводелци, водопроводчици и електротехници. Две седмици по-късно пристигнаха и мебелите, надминаващи по ексцентричност и самата принцеса.
Александра танцуваше из приемната на втория етаж и си тананикаше: „Искам гости! Искам гости! Мога ли да се нанеса днес?“ С церемониален жест Сабрина й подаде ключовете, които държеше в себе си от четири месеца, заедно със списъка на гостите. На следващата сутрин двете започнаха да съчиняват сценария на приема. Денят беше първи май. Началото бе обявено за двайсет и два часа, а краят — закуската на следващия ден.
Приемът се оказа триумфът на сезона. Събитието бе отразено в светските хроники на всички вестници. Списанията за архитектура и интериор също му отделиха подобаващо внимание.
„За окото, на експерта къщата на Мартов изглежда хаотична и скандална. Но само на пръв поглед — писа най-видният критик по въпросите на вътрешното обзавеждане в Европа. — В тази необикновена атмосфера окото скоро открива свежестта и очарованието на един строго индивидуален почерк, едновременно изискан и смел. И става ясно, че атмосферата е създадена от една силна и веща личност, която познава себе си и своята клиентка не по-зле от тънкостите на вътрешното обзавеждане.“
„Колкото до самия бал — писа някакъв светски репортер, чийто богато илюстриран материал се въртеше около присъствалите на приема знаменитости, — оркестърът бе възхитителен. Костюмирани певци изнесоха малък рецитал от любовни песни в малкия салон. Вечерните рокли на дамите можеха да съперничат на всяко световно модно дефиле. Масите бяха отрупани с екзотичните храни и напитки. Принцеса Александра бе безспорната богиня на бала, изваяна в своята бяла рокля с огърлица от смарагди. Звездата на вечерта обаче бе лейди Сабрина Лонгуърт, прекрасна в златистата си вечерна рокля и любимка на лондонския елит от момента, в който се омъжи за лорд Дентън Лонгуърт, виконт Тревистън и вече бивш неин съпруг (който не присъстваше на приема). Лейди Лонгуърт проектира резиденцията на принцесата. Сред гостите бяха автомобилният магнат Питър Радисън със съпругата си, лейди Оливия Чейсън и Габриела дьо Мартел, дъщерята на френския министър на финансите, която заяви, че възнамерява скоро да си купи апартамент в Лондон.“
Сабрина се разхождаше из стаите и машинално отговаряше на поздравите. „Трябва да се видим тези дни“ — чуваше от време на време, но продължаваше нататък, щастлива и удовлетворена. Това не беше първият й проект. Бе обзавела къщата, която Дентън й подари, а след това и „Амбасадор“. Но това бяха все места, обитавани от самата нея. Домът на Александра бе първото й творение, в което не тя, а някой друг щеше да живее, да обича, да гради планове.
„Стефани ще бъде горда с мен“ — помисли си. Вече бе изпратила снимки от всяка стая. В най-отдалечения ъгъл на приемната бе наредила светлите и тъмните секции на паркета във формата на буквата „С“. Това бе нейният личен знак. Никой не го забеляза, но сестра й щеше непременно да го види и да разбере.