Заслизаха надолу по стълбите.
— Беше доста лоша година. Нищо не вървеше както трябва. Накрая се примирих.
— А Гарт?
— Той все така работи денонощно в лабораторията си. Понякога след вечеря се връща отново там. Стана член на някакъв декански съвет и когато не е в лабораторията, заседава в съвета или дава консултации на студентите.
— Не е нужно Гарт да е до тебе, за да поиграеш тенис, да си направиш косата и изобщо да мислиш малко повече за себе си.
— И какво от това? Искам да кажа… Разбира се, че не се харесвам в момента, но дори и да отслабна, дори ида си направя косата, кой ще забележи? Гарт ли? Та аз не помня откога не е спирал поглед върху мен. Децата са на десет и на единайсет години и напълно са погълнати от себе си. Мислиш ли, че забелязват как изглежда майка им, когато след училище си хвърлят чантите и се втурват навън? Ние никъде не ходим, Сабрина, освен у няколко приятелски семейства, с които се познаваме от години. Е, да, от време на време ходим на кино. Подобен живот едва ли си заслужава усилията на строги диети и средствата за хубави дрехи. Кой ще обърне внимание на промяната?
— Аз. Не си справедлива към себе си. Ако Гарт те пренебрегва, трябва два пъти повече да се занимаваш със себе си.
— Толкова съм затънала в сивото ежедневие, че съм забравила колко е хубаво да сме заедно. — Стефани поклати глава. — Защо не дойдох в Лондон по-рано?
— Парите, доколкото разбрах, са ви все още проблем — напомни й Сабрина. — Защо отказа да ти купя билета?
— Не искам да поемаш част от моите разходи, каквито и да са те. Но ако Гарт приема поне част от поканите за конференции в Европа, ще мога да идвам често и да пътувам на половин цена. Може и да се преместя при тебе! Нали ти казах вече, че си осъществила моя идеал за къща.
— Извинете. — Сабрина се обърна към Мишел Бернар, докато Брайън й подаваше списъка със съобщенията, после погледна бегло листа и му го върна.
— „Да“ на Оливия Чейсън, „не“ на Питър и Роуз Радисън, „да“ на дукесата, но й предай, че ще мога да започна работа по проекта едва след месец, „не“ на Никълъс и Амелия Блекфорд, но им кажи, че ще ми бъде приятно да се видим някой уикенд през следващия месец. Какво ти каза Антонио? В осем, вместо осем и половина? Добре. След като свършиш с телефонните разговори, можеш да си отидеш. Аз ще заключа — Тя се обърна към Мишел: — Докъде бяхме стигнали?
— Искам да напиша статия. Караш ме да се чувствам като ленивец. Винаги ли работиш над една дузина проекти едновременно?
— Напоследък е така. Невероятно, нали?
— Ти си невероятната. С Джули трябва да напишем обзорна статия за антикварния бизнес и събираме материал из цяла Европа. Навсякъде чуваме името „Амбасадор“.
Мишел и Джули бяха единствените приятели на Сабрина, които като нея трябваше да работят, за да се издържат. В тяхно присъствие тя можеше да се отпусне, да даде воля на своя ентусиазъм. С богатите клиенти не можеше да си го позволи, защото очакваха от нея да се отнася към парите равнодушно като тях.
— Наистина ли? — засмя се щастливо тя. — Знаеш ли, Мишел, миналата седмица ми се обадиха от Париж и Брюксел. Как трябва да постъпи човек, когато види, че всичките му мечти стават реалност едновременно?
— Да им се наслаждава. Ти си извоюва този успех. Изработи го сама.
— Понякога се страхувам, че всичко стана много бързо. Има едно старо китайско поверие, че ако гледаш в нещо много красиво, то може да изчезне. Понякога се страхувам да погледна открито живота си. Страх ме е да не изчезне.
Мишел сви рамене. Поверията нямаха място в съвременната журналистика.
— Ти си една от най-преуспелите жени в Лондон. Не ми се вярва това да изчезне току-така, само от гледане. Кой е Антонио?
— Моля?
— Антонио. „Осем, вместо осем и половина.“ Може би не бива да любопитствам.
— А, един приятел.
— А-ха. И тъй, имаш успех, слава и много добри доходи. Какво повече можеш да искаш от живота?
— Работа. Но и това имам предостатъчно. Обичам работата си и зная, че я върша добре. Това е може би най-хубавото нещо в живота ми.
— Най-хубавото нещо — присъедини се Джули, докато влизаше в кабинета на Сабрина — според мен е твоята независимост. Особено след годините, в които беше омъжена за онзи малък диктатор.
— Най-хубавото нещо в живота са парите — възрази Мишел.
— Иди и си купи нещо от бакалницата срещу известно количество независимост.
— О, Боже, не започвай пак… Входната камбанка иззвъня.
— Продължавайте в същия дух, само не хвърляйте предмети из кабинета ми, докато клиентът ми си замине — подхвърли Сабрина и излезе.
В меката светлина на галерията стоеше мъж с прошарени коси и разглеждаше прехласнато един френски стенен часовник с порцеланови ангелчета.