— Те без друго не забелязват какво ядат. Винаги бързат за някъде. Всъщност ще бъдеш сама по-често, отколкото предполагаш.
Сабрина усещаше как възбудата я завладява. От малка имаше тези пристъпи на вълнение при мисълта за всяко предизвикателство. Радостта от приключението и предвкусването на победата я опияняваха.
— Да бъдеш някоя друга… — промълви.
— Да живееш нечии друг живот… — подсказа й сестра й. — Това е истинско приключение, Сабрина!
В този момент и двете си спомниха нещо, случило се преди двайсет години и се усмихнаха. Бяха единайсетгодишни и живееха в Атина.
— Една седмица — продължи Стефани. — Само една…
— Кой знае? Ако и този път ти хареса, боя се, че пак ще се полакомиш.
— Същото се отнася и за теб.
Пред китайската сладкарница двете налетяха на Никълъс Блекфорд, който едва си пробиваше път през тълпата, натоварен с кутии сладкиши.
— Диетите са трудна работа, особено когато си в чужбина — виновно се усмихна той. — Трябваше да взема и Амелия. Скарай ми се, Сабрина, както по времето, когато работеше в моя магазин. О, аз май говоря със Стефани! Извинявайте, наистина не мога да ви различавам!
Двете се спогледаха. Непознатите хора наистина не можеха да ги различават, но Никълъс познаваше Сабрина от десет години. Тя се поклони театрално и с дяволито пламъче в очите посочи сестра си.
— Лейди Лонгуърт! Приветствам ви с „добре дошла“ в Шанхай.
Стефани протегна снизходително ръка.
— Госпожо Андерсън, за мен е удоволствие да посетя този град.
Глава 2
Постоянно се местеха от град в град. Настаняваха се в някоя къща, нареждаха дрехите в гардеробите, внасяха мебелите и докато привикнат с новата обстановка, прислугата отново започваше да опакова всичко. Предстоеше преместване в друг град, в друго училище, със също толкова чужд, непознат език и непознати деца. Всичко започна, когато бяха на две години и все още живееха във Вашингтон. Оттогава се местеха на всеки две години. Норвегия, Швеция, Португалия, Испания.
Сега отново се стягаха за ново място.
— Пак ли? — изохка Сабрина. Връщаше се от езда и още щом влезе, видя как майка й увива някаква ваза в детското одеяло. — Току-що дойдохме в Испания!
— Току-що ли? Минаха две години, мила. Още миналата пролет с баща ви казахме, че през август ще се преместим в Атина.
— Не искам да живея в Атина! — захленчи Стефани. — Искам да остана в Мадрид. Децата тук ми харесват. И учителите ми пишат само шестици!
— В Атина ще намериш нови приятели, а учителите в американското училище не са по-строги от тукашните — отвърна майка й.
— Атина е пълна с развалини! — проплака Сабрина.
— Съжалявам, деца, ние с баща ви също не обичаме да се местим, но се налага.
— Как да не обичате? На татко му харесва — заинати се момичето. — Всеки път, когато се преместваме, той става важен и надут!
— Стига, Сабрина! — скара се майка й. — Отивайте горе и започвайте да си приготвяте нещата.
— Имаме богат опит — прошепна на сестра си Сабрина, докато се качваха по стълбите.
Всъщност къщите, които наемаха, не й се струваха лоши, напротив, харесваха й. Майка им успяваше да ги подреди така, че двете със сестра й бързо забравяха старата къща. Същото стана и сега. Настаниха се в бял двуетажен дом с градина и отделни стаи за двете момиченца. Майка им като вълшебница подреди мебелите и багажа така, сякаш винаги бяха стояли на тези места. Баща им замина за посолството, за да се запознае с новите си колеги и да види своя нов кабинет, а те трите седнаха в голяма лимузина и тръгнаха на обиколка из Атина и околностите й.
Сабрина се взираше през стъклото на автомобила и потръпваше в очакване, докато Стефани седеше свита в ъгъла и изобщо не поглеждаше навън. Лошото й настроение се предаде и на сестра й. През първата седмица и двете мълчаха на масата, почти без да се докосват до храната. Една вечер баща им рязко остави вилицата си.
— Стига вече! Лора, мислех, че си разговаряла с тях.
— Говорихме, Гордън. Няколко пъти.
— Явно не е било достатъчно.
— Сега ще ни четат лекция — прошепна Сабрина.
— Ще трябва да обясня още веднъж — започна той. — Държавният департамент „върти“ назначенията на дипломатите, като на всеки две години ги праща на нови места. Тази политика не подлежи на разискване. Разбирате ли?
— Какви глупаци! — отвърна Сабрина. — Постоянно трябва да започваме отначало, а и ти не можеш да си свършиш работата както трябва.
— Не мисля, че едно единайсетгодишно момиче има право да нарича служителите на Държавния департамент на Съединените щати „глупаци“ или да преценява дали баща му си върши добре работата — сухо отвърна той. — Така те предпазват дипломатите от възможността да се почувстват съпричастни към проблемите на страните, в които са изпратени. Защото преди всичко и над всичко трябва да сме верни на Съединените щати. Мисля, че това е добре и за вас. Как иначе щяхте да опознаете толкова страни?