— Прекрасно, милейди! — Той се поклони церемониално. — От имението на контеса Дьо Верн, нали?
— Винаги съм се удивлявала на познанията ви, господин Кар — усмихна се тя.
— Познавам семейството от години, милейди. Миналата седмица ги видях в Париж. Младият граф ви изпраща поздрави. Днес обаче идвам при вас по работа. Искам да ви покажа нещо наистина специално. Може ли? — Отвори кожения си куфар и извади някакъв пакет. Рори Кар бе шоумен, но разбираше от изкуство и през последната година бе продал шест порцеланови фигури от XVIII век, с които Сабрина се гордееше. За разлика от други експонати те се продадоха почти мигновено.
С благоговейно изражение господин Кар постави на масата китайска композиция от порцелан във формата на пагода с извита стълба, в подножието, на която четири деца с китайски сламени шапки носеха кошници с ягоди и мрежи за лов на пеперуди.
— Люк — прошепна жената и я вдигна, за да види емблемата. Готическо „F“ с корона удостоверяваше, че е произведена от Франкентал. Спомни си как преди години в берлинския музей Лора им бе показвала работи на Люк и други майстори, произведени за порцелановата фабрика на Франкентал през 1750 — 1760 година.
— Кои са собствениците? — попита тя и пое свитъка, който й подаде. — Само трима?
— Така излиза, милейди. Предполагам, че обстоятелствата са ги принудили да го продадат. Както виждате, изработката е изключителна.
— Колко? — Тя внимателно изучаваше порцелановата група.
— Малко е скъпичко. Четири хиляди лири.
На лицето й не трепна нито един мускул.
— Три хиляди.
— О, милейди, аз наистина. Добре, заради вас нека бъде три хиляди и петстотин.
— Утре ще ви изпратя чек.
— Прекрасната лейди Лонгуърт! — Рори Кар се поклони. — Защо всички не решават бързо като вас? Желая ви приятен ден.
— Често ли имаш работа с него? — попита Мишел, щом вратата се затвори зад Кар.
— От миналата година. Срещаме се по работа. Познаваш ли го?
— Рори Кар, нали? Виждали сме го.
— Наскоро ли?
Той кимна. Сабрина усети хлад и бавно прокара пръст по порцелановата група. Великолепни цветове, фина изработка.
— Неговата фирма, „Уестбридж Импортс“, внася първокласни неща от целия свят, антики и съвременна изработка, и ги продава чрез средни и малки галерии като твоята. Оказва се обаче, че в кошницата имало и развалени ябълки.
— Фалшификати?
— Засега са открити седем фалшификата и всички улики водят до „Уестбридж Импортс“. Но имай предвид, че това е все още секретна информация.
— Но това не означава, че Рори Кар…
— Точно така. Той самият може да е бил излъган, но е малко вероятно, защото не е глупак. Неговата фирма е единствената връзка между галериите. В момента наблюдаваме касиера и още няколко галерии в Европа и Америка. Единственото, което успяхме да установим досега, е, че на хартия „Уестбридж Импортс“ е собственост на някой си Иван Ласло.
— Чувала съм това име, но не помня кога и къде. Дали не беше във Франция или Италия? Не помня.
— Ако си спомниш, моля те веднага да ни позвъниш. И внимавай какво купуваш от Кар. Какво ти е продал досега?
Сабрина затвори очи.
— Всички предмети имаха сертификат за собственост. Керамичните печати бяха истински. Аз винаги, както ти казваш, „си отварям очите“ Ако клиентите ми се усъмнят и за миг, с мен е свършено!
— Хей, успокой се. Не исках да кажа, че…
— Милейди, на телефона е сеньор Молена — обади се Брайън.
— Приятелят! — Мишел стана и я целуна по бузата. — Тръгваме.
Антонио Молена провеждаше най-малко двайсетина телефонни разговора на ден. По телефона управляваше своя бизнес в Бразилия, уреждаше срещи с финансисти, приятели, любовници из цяла Европа. Бе тръгнал от нулата и сам бе постигнал всичко. Съчетал португалската безцеремонност на баща си и индианската мистичност на майка си, Антонио бе успял да натрупа огромно състояние. И през всичките петдесет и една години от живота си не бе преставал да търси жената, която да украси неговата финансова империя. Със Сабрина се бе запознал на новогодишния прием в имението на Оливия Чейсън. Десет минути по-късно вече бе решил, че след няколко месеца ще бъде женен, а най-късно до края на идната година ще се роди и първият му син. Той веднага скъса с всички свои любовници, на които изпрати разкошни подаръци, и се зае да ухажва Сабрина. Пет месеца я преследва с упоритостта, която му бе донесла няколко огромни кафеени плантации в Бая и половин дузина животновъдни ферми из вътрешните щати на Бразилия. Според плана му досега отдавна трябваше да е женен, а Сабрина да чака в напреднала бременност първото им дете в Рио де Жанейро. Вместо това обаче бе принуден да живее в мъгливия Лондон и да се съобразява с нейната ежедневна заетост. За негово голямо изумление се оказа, че тя не може да се среща с него, когато той поиска, и нещо повече — още не бе решила дали да приеме предложението му!