— Ти питал ли си го?
— Не, защото зная какво ще ми отговори. Стефани, извинявай, но деканът ме чака.
— Искам тази вечер да си дойдеш по-рано. Ти изобщо не разговаряш с него. Не знаеш дори какво си мисли, за какво мечтае.
— Клиф трябва да има свои тайни. Аз поне имах, когато бях на неговата възраст и възприемах родителите като шумни и досадни натрапници. Как ще му обясним, че сме ровили в гардероба му?
— Ти ще измислиш нещо до довечера. Кога ще си дойдеш?
— Около шест.
Той затвори телефона и хукна към кабинета на декана. Уилям Уебстър го чакаше сред облак тютюнев дим й с неизменната лула в устата.
— Бил, искам да отмениш решението на съвета относно Вивиан Гудман.
— Досетих се, че за това ще искаш да разговаряме. Два пъти заседавахме заради нея. Чете ли статиите и книгата й за лабораторната техника? Чете ли оценките на останалите биохимици? — Гарт кимна и деканът продължи: — Съветът гласува с единайсет срещу девет гласа против подновяването на договора й. Следователно тя е уволнена от факултета. Гарт, знаеш, че едно назначение на преподавателско място е като брака. Може да продължи цял живот. Трябва да сме напълно сигурни в качествата на даден човек, преди да го назначим като преподавател.
— Или преподавателка.
— Доколкото разбрах — продължи Уебстър, преструвайки се, че не е чул забележката, — статиите на госпожа Гудман са доста повърхностни, а книгата й не казва нищо ново. Най-горещите й поддръжници са, изглежда, само студентите й. Което, разбира се, не значи нищо. Боже мой, в този университет няма по-обичан преподавател от тебе, момчето ми, но ти никога нямаше да подпишеш безсрочен договор като преподавател, ако научната ти работа не беше на ниво. Ние, разбира се, се гордеем, че ти си един от нас. Студентите те обичат, а колегията те уважава. Струва ми се, че ако беше малко по-амбициозен, досега отдавна да си заел мястото ми. За мой късмет се оказа, че предпочиташ лабораторията си пред кабинета на декана. Е, радвам се, че можахме да си поговорим. Съжалявам, че госпожа Гудман ще трябва да напусне, но тя ще си намери друга работа, а ние ще се оправим и без нея. Радвам се, че се отби.
Уебстър стана от стола и тръгна към вратата, но Гарт не помръдна от мястото си.
— Моля те Бил, седни — тихо каза той. Деканът се намръщи и след секунда колебание седна обратно в креслото. — Вивиан е добра биоложка. С нищо не е по-лоша от всички останали в тази катедра. Статиите й не са повърхностни, напротив, те са добросъвестно и дори прекалено педантично написани. Вярно е, че не е откривател на нови направления в науката, но колко от останалите колеги са такива? Повечето разнищват отдавна остарели идеи. Истината е, че Вивиан бе уволнена, защото е жена.
— О, не! Засрами се, момчето ми! Съветът гласува с мнозинство срещу назначението й.
— Бил, единайсет мъже гласуваха срещу кандидатурата на жена, която по нищо не им отстъпва като изследовател, но е по-добър преподавател от тях. — Гарт се мъчеше да говори спокойно и овладяно. — Не бих нарекъл това стандартна процедура. Правя формално възражение от името на деветимата, които гласувахме за Вивиан. Ето папката с нашия доклад. Направили сме и списък на жените, на които през последните дванайсет години са отказвани безсрочно договори с кратки резюмета на научната им работа. Оставям го и ще се обадя след седмица да поговорим отново.
— Съжалявам, но няма да мога да прочета доклада ви. Утре заминавам в командировка. Искрено съжалявам!
— В такъв случай ще трябва да го предам на вицепрезидента. Нали разбираш, че нямам друг избор. Бил?
— Боже мой, какво те е прихванало? Искаш да си играеш на каубой ли? Само не ми казвай, че между тебе и тази жена има нещо! Трябва да си пълен глупак, за да пращаш доклади до началството през главата ми. Стигне ли се до сражение, мога да изпратя срещу тебе доста военна сила и техника.
Гарт се облегна на бюрото и се надвеси над декана. Очите му горяха, но гласът му все още звучеше спокойно:
— За по-малко от минута ти ме нарече каубой, глупак, лъжец и прелюбодеец. Това трябва да е някакъв рекорд в историята на факултета. Приятно пътуване, Бил!
— Момчето ми… — извика след него Уебстър, но той бе излязъл.
Изтича по стълбите, влезе в кабинета си, грабна захвърлената в ъгъла ракета и започна да нанася удари по някаква въображаема топка.
— Магаре! Проклет идиот!
— О, извинете ме — обади се зад него уплашен глас. Лицето на Рита Макмилън, една от неговите студентки по генетика, бе порозовяло от притеснение.