— С какво мога да ти бъда полезен, Рита? — усмихна се Гарт и свали ракетата. — Седни, моля те. Не съм опасен.
— Става дума за… курсовата ми работа. — Тя седна на края на един стол.
— Предпочиташ да представиш курсова работа, вместо да се явиш на изпит, така ли?
— Ами да, мислех, че ще е по-лесно, ако напиша курсова работа, защото на изпит се притеснявам и забравям всичко, нали?
Гарт кимна. Защо студентите имаха навика да представят съжденията си като въпроси?
— Обаче сега и с курсовата работа нещо не върви.
— Значи трябва да се явиш на изпит. Избери това, което е по-лесно за теб.
— Мисля, че няма да мога да направя нито едното, нито другото. — В очите й блеснаха сълзи.
— Искаш да кажеш, че предпочиташ да завериш условно и да завършиш през есента?
— Не. Тогава няма да мога да се дипломирам и родителите ми… — Тя заплака и не довърши.
— Не разбирам какво всъщност искаш.
— Помните ли как с вас веднъж пихме кафе и говорихме за онова изследване, което аз трябваше да проведа? — Рита го погледна напрегнато. Очите й бяха още мокри. — А освен това няколко пъти пихме чай в студентския съюз и говорихме, говорихме. Тогава си мислех, че ме харесвате и… но, както и да е. Момичетата ми казаха, че… Ама не от нашия факултет, от един друг. Та те ми казаха, че техните преподаватели, нали разбирате… Искам да кажа, че пак можем да пием кафе. Само че този път ще дойдете в моя апартамент… После ще ви покажа работата си… Какво като не е довършена? Пак можете да ми пишете една тройка. Стига ми. Ще мога да се дипломирам… о, не ме гледайте така!
Гневът, който Гарт бе потискал още в кабинета на декана, избухна.
— Малка празноглава глупачка! Малка… проститутка! — Скочи от стола и започна нервно да кръстосва кабинета. — Искаш да се продадеш заради една оценка. Знаеш ли, че има жени, които работят по шестнайсет часа, за да си извоюват постоянна работа, аспирантура, по-добра заплата? Значи вече си разбрала как можеш да получаваш това, което искаш! Няма нужда нито от мозък, нито от труд. Трябват само няколко сълзи и… вагина! И работата е готова! — Той отвори вратата и пое дълбоко дъх. — Напусни кабинета! Ако не се явиш на изпит и не представиш курсова работа, ще ти дам условна заверка за следващия семестър. Сега се махай. Вън!
Тя изтича покрай него с разширени, от изненада очи. Значи бе очаквала съвсем различна реакция. Дали не й беше дал основание да мисли, че…
Телефонът иззвъня.
— Професор Андерсън? Един момент, моля. Ще разговаряте с господин Кален.
Кой, по дяволите, беше този Кален?
— Професор Андерсън, на телефона е Хорас Кален, президент на „Фостър Лабораториз“ в Станфорд, Кънектикът. Миналата година участвахте в семинара в Чикаго, който ние спонсорирахме.
— Господин Кален, след пет минути имам лекция.
— В такъв случай няма да ви задържам. Следващата седмица ще бъда в Чикаго. Какво ще кажете да обядваме заедно.
Гарт се заслуша по-внимателно. Президентите на международни компании не разговаряха с университетски преподаватели лично. Обикновено оставяха подобни задължения на секретарките си.
— Защо не? Но ако става дума за друг семинар…
— О, не! — В слушалката прозвуча тих смях. — Искаме да обсъдим с вас, дали не бихте желали да постъпите на работа при нас, в Станфорд, като директор на новата изследователска лаборатория. Планираме да интервюираме няколко души и вие сте на първо място.
— Кога ще пристигнете?
— Във вторник. Можем да се видим в един часа в хотел „Риц — Карлтън“.
— Добре, ще се видим във вторник.
Докато седеше на кушетката в кухнята и разказваше за разговора с Кален, Гарт крадешком наблюдаваше жена си, която режеше зеленчуци на плота.
— Преди една година изобщо не бих си губил времето с подобни разговори, но сега, особено след скандала с Бил…
— Колко ще ти плащат?
— Не зная. Наистина ли искаш да се преместим в Кънектикът?
— Готова съм да тръгна още утре.
— Но нали обичаш Евънстън? Тук имаме приятели, децата са в добро училище, имаш своя работа.
— Работата ми е тъпа, нови приятели винаги можем да намерим, а училищата в Станфорд сигурно не са по-лоши от тукашните. Колко хубаво ще бъде да имаме поне малко повече пари! Освен това ще бъдем по-близо до Ню Йорк.
Гарт се почувства неудобно. Бе приел поканата за обяд единствено заради скандала с Уебстър и глупостите на Рита Макмилън. Нямаше причини да напуска университета. Но Стефани изведнъж се въодушеви. Не знаеха нищо за естеството на работата и въпреки това тя вече изреждаше доводи в нейна полза, докато той, забравил за гнева си към декана, все повече губеше интерес към предложението. Все пак щеше да отиде на обяда, поне заради нея.