— Ще видим какво ще каже Кален. Не ти разказах за Рита Макмилън.
— Ще приемеш ли предложението му?
— Той още не ми е предложил нищо конкретно.
— Ако ти предложи, ще приемеш ли?
— Не зная. Ще видим. Бях започнал да ти разказвам за Рита Макмилън.
— Мамо! — Пени се втурна в кухнята и застана зад масата. — Гладни сме!
— Сложихте ли масата?
— Днес е ред на Клиф!
— Е, добре, Клиф сложи ли масата?
— Сега ще я слага.
— Гледай да не забрави салфетките. Измихте ли си ръцете?
В кухнята настъпи тишина. Гарт почака няколко секунди, после сви рамене и взе вестника. Стефани извади картофите от фурната.
— Мамо, ние…
— Добре, Пени. Гарт, ела да вечеряме.
— Стефани?
— Сабрина! Колко пъти ти звъня!
— Бях в провинцията. Пуснах госпожа Търкъл в отпуск за целия юли.
— Страхувах се да нямаш проблеми.
— Нима най-лошите ми сънища са стигнали вече до Евънстън?
— Значи все пак имаш проблеми.
— Нямам. Но по едно време се страхувах, че съм купила фалшив порцелан. Проверих. Оказа се оригинал. Край на кошмарите. Как върви твоята работа с недвижимите имоти? Намери ли ми някакви интересни антики?
— Не. Изобщо не съм търсила. Вече не се занимавам с имоти. Постъпих в университета. Не е много интересно, но все пак е доход. С него изплащаме ипотеката. Може би отново ще отворя кантора за недвижими имоти, като се преместим. Гарт получи предложение да стане директор на една фармацевтична компания в Кънектикът.
— Какво? Гарт ще напусне университета?
— Аз го карам да напусне. Ще получава деветдесет хиляди годишно.
— О, Стефани, толкова се радвам! Край на финансовите проблеми! Той щастлив ли е?
— Мисля, че няма да приеме.
— Защо?
— Не зная. Имаше среща с президента преди две седмици. Все още обмисля предложението, но не е много въодушевен. Искат да се преместим в Станфорд. Гарт обаче казва, че е твърде зает.
— Защото там няма да седи по цял ден в лабораторията, доколкото разбирам.
— Точно така! Може даже да му остане и някой свободен уикенд за съпругата и децата. Кой знае, ако това стане, може и да спре поглед на жена си, най-малкото, за да забележи колко е отслабнала.
— Наистина ли?
— О, да. Отворих нова страница и ако сега застанем пред твоето огледало, няма да познаеш коя е дизайнерката и коя домакинята.
— Стефани, не говори така. Защо постоянно се подиграваш с живота си? Знаеш ли колко пъти съм искала да вкуся малко от него?
— Малко — да, но не и цялото ястие, предполагам?
— Какво друго не е наред?
— О, имаме и проблем с Клиф, но Гарт не желае да го обсъжда. Пени иска да взема уроци по рисуване. Тя наистина ги заслужава, защото дарбата й е очевидна, но те са ужасно скъпи. И това отново ме подсеща за новата работа на Гарт. О, Боже, толкова съм… безпомощна! Знаеш ли какво направих? Но обещай, че няма да се смееш. Кандидатствах за виза за Китай! Международният съюз на антикварите организира екскурзия през септември и аз реших, че…
— И аз ще ходя на нея!
— И ти ли ще ходиш?
— Да. Трябва да чакам два месеца за виза.
— Но това е прекрасно! Ще се видим там!
— Имаш ли пари?
— Нямам, разбира се. Искам да кажа, че в спестовните ни книжки има някакви пари, но те не са за екскурзии. Просто ми беше приятно да попълня формуляра и да си представям как обикалям антикварните магазинчета из Китай. Вероятно няма да замина. Още не съм казала на Гарт.
— И аз не съм сигурна, че ще мога, защото септември е доста натоварен месец. Ако можехме някак си да го уредим!
— Да можеше! Каква невъзможна мечта!
След като затвори телефона, Сабрина се замисли. Не след дълго телефонът отново иззвъня.
— Моя Сабрина! Прости ми! — започна Антонио. — Знаех, че не спиш, защото телефонът ти даваше заето.
— Мислех, че вече пътуваш за Бразилия, Антонио.
— Точно така. В момента съм в Ню Йорк. След два дни ще бъда в Рио. Обаждам се да ти пожелая приятни сънища. А като се върна на 15 август, искам да чуя твоето решение, за да можем да планираме бъдещето си.
Тя въздъхна с облекчение. Значи най-после бе заминал. Четири седмици без неговото настойчиво присъствие!
Ала седмиците минаваха и тя тъкмо свикна с новопридобитата си свобода, когато една вечер телефонът отново иззвъня и Антонио предупреди, че след два дни ще бъде при нея. На другия ден Джули и Мишел я завариха да гледа скръбно календара.
— Дойдохме да си вземем довиждане. Заминаваме за Берлин, оттам за Ню Йорк. Историята става все по-сериозна. Внимавай с Рори Кар.
— Онази порцеланова група на Люк се оказа оригинал. Моля да ме разберете. Той може да продаде уникатите си на Адамс или друг по-голям антиквар и да вземе по-добри пари за тях. Благодарна съм му. Не вярвам, че е способен да пробутва фалшификати. Мисля, че няма нищо общо с тази история.