У кого ли бе отишъл щъркелът? Сабрина потрепери. Трябваше бързо да го откупи обратно, и то на пазарната му цена. Ако се наложи, Александра би могла да помогне за част от сумата, помисли тя. Но не в парите бе проблемът, а в шума, който ще се вдигне. Не можеше да го откупи, без да даде обяснение. Отново отвори папката. На обратната страна на сертификата бе забодена фактура, подписана от Оливия Чейсън. Най-влиятелната й клиентка! Лейди Оливия харчеше средно около петдесет хиляди фунта стерлинги годишно за обзавеждане на къщите си и за подаръци на многобройните си приятели. Често изпращаше в „Амбасадор“ свои познати, които веднага ставаха клиенти на галерията. Бе една от най-сигурните привърженички на Сабрина в обществото. Тя можеше да създаде, но и да унищожи едно име за една нощ, ако се усъмни, че е била измамена.
Телефонът отново иззвъня. Антонио съобщи, че се връща три дни по-рано. Щял да я вземе за вечеря в осем вечерта.
Сабрина с учудване установи, че мисълта за среща с него я радва. Присъствието му бе толкова завладяващо, че всяко от пътуванията му оставяше след себе си вакуум, който трудно можеш да бъде запълнен. За съжаление Антонио не можеше да й даде, това, от което имаше нужда — приятелство и разбиране. Тя с огорчение си спомни как от няколко месеца се опитваше да му каже за съмненията на Мишел относно Кар, но той винаги сменяше темата и накрая тя се отказа.
Тази вечер обаче щеше да опита отново. Усети, че й олеква. Оливия я познаваше отдавна и нямаше да даде гласност на случилото се. В края на краищата „Амбасадор“ не беше някоя новоизлюпена галерийка, имаше изградено реноме, а Сабрина се смяташе за една от най-добрите специалистки по антики в цял Лондон.
Докато седяха на любимата маса на Антонио в „Льо Гаврош“, тя разсеяно слушаше как е прекарал последните седмици, проблемите му с банкери и изкупвачи на кафе, с американските ограничения върху вноса на телешко и със спедиторските фирми в Ню Орлийнс. След час вече нямаше желание да говори за нищо друго, освен за времето.
— Да, да, може и да завали, моя Сабрина — отвърна на забележката й Антонио. — В Рио никога няма да те вали дъжд!
Последните му думи я накараха да избухне в смях.
— Ах, колко си прекрасна! Като кралица. Аз се върнах, за да чуя твоя отговор, Сабрина. Ще станеш ли моя кралица, за да сложа целия свят в краката ти?
Тя си спомни как Дентън й бе обещал по едно късче от света за всеки рожден ден. „Защо постоянно ми предлагат вещи, а не чувства?“ — запита се тя.
— Антонио, трябва да ти кажа нещо — започна Сабрина и преди той да успее да я прекъсне, му разказа накратко за съмненията на Джули и Мишел, за Рори Кар и фалшификата, който бе открила, без да обръща внимание на все по-навъсеното му лице.
— Аз, разбира се, веднага ще откупя щъркела от Оливия и ще й разкажа всичко. Сигурна съм, че тя няма да разгласи случая. Защо би го направила? Би ли ме посъветвал как да започна разговора с нея?
— Сабрина — направи дълга пауза, — твоите приятели казват, че досега са се добрали до пет фалшификата, нали? И са открили, че някои от галериите са съучастници на „Уестбридж“? — Антонио я гледаше в очакване и тя кимна. — Предупредили са те, че ще публикуват разследването си, за да разобличат „Уестбридж“?
— Разбира се — отвърна изтръпнала тя, защото знаеше какво ще чуе по-нататък. — Ще опишат всеки един от предметите, може би ще публикуват и снимките на фалшификатите, продадени чрез малките галерии. Включително и „Амбасадор“.
— Ах, какво дете си, Сабрина! — отвърна той и направи знак на келнера да вдигне чиниите и да донесе кафе. — Нима мислиш, че Оливия ще излъже, когато приятелите й отидат при нея с вестника и й покажат снимката на щъркела? Щастлив съм, че накрая сподели с мен проблемите си. Възхищавам се на смелостта ти, но това, което една жена може да постигне сама в света на търговията, има граници. Няма да позволя да страдаш. Ще наема адвокати, които ще се заемат с „Уестбридж“. Ще затворим твоя малък магазин и ще отлетим далеч. Там, където ще забравиш всичките си проблеми.
— Там, където ти можеш да откупиш и облаците, за да не вали?
— Моля? Това пак ли е шега, моя Сабрина?
— Извинявай. — Тя вдигна чашата с коняк и се загледа в кехлибарената течност. Можеше още сега да каже „да“ и да замине в една страна, където Антонио наистина беше като крал, а тя щеше да има сигурността на кралица. Но винаги в неговата сянка и без своя „малък магазин“.