— Безсмислено е да твърдиш, че не си ядосана, когато е очевидно, че едва се сдържаш, за да не избухнеш. Как мислиш обаче, аз нямам ли основания да бъда ядосан?
— Не виждам от какво трябва да си ядосан. От сутрин до вечер си извън дома, играеш тенис, четеш лекции, пътуваш и очакваш ние да те посрещаме като Александър Велики, който се прибира у дома, след като е завоювал света.
— Аз завоювах повече, отколкото някога съм мечтал, но това никога не те е интересувало.
— Трябва ли? Ти интересуваш ли се от нас? Имаш ли представа от нашето ежедневие? Знаеш ли кога се радваме, кога се тревожим, добре ли живеем или зле?
— Кое не е наред в твоя живот?
— Ако не знаеш, и то след дванайсет години брак, няма смисъл да започвам.
— О, за Бога, това е абсурдно! Стефани, аз те обичам. Нямах търпение да се прибера и да ти разкажа за…
— Гарт, аз заминавам.
— Моля?!
— Заминавам в Китай. На екскурзия, за две седмици. Ще обикаляме антикварните галерии в няколко китайски града. Вече имам виза, внесох и аванс.
— Без да ми кажеш и дума?
— Ти и без това нямаше да чуеш какво ти говоря. Щеше да кимнеш и да кажеш: „Щом искаш, добре“ — понижи глас, имитирайки го.
— Не говоря така с тебе!
— Опитай да се чуеш някой път, ей така, за разнообразие.
— Не искам да повярвам. Ако някога съм се отнесъл зле с тебе, готов съм да се извиня. Искам да ти напомня обаче, че и ти не слушаш какво ти говоря, като се прибера от работа.
— И какво трябва да слушам? Пак нещо за твоя факултет. Хрумвало ли ти е някога, че от този университет вече ми се гади? Той е целият ти живот. Заради него не си ме поглеждал от години. Питам се, ако си затвориш очите, дали можеш да си представиш как изглеждам? Спомняш ли си как се любехме, преди да започнеш да го правиш като услуга от време на време, когато не спиш в кабинета си? Интересува те едно-единствено нещо — университета и това, което правиш там.
— Знаеш какво правя там. Разказвам ти всички…
— И с когото го правиш.
— Какво искаш да кажеш?
— Знаеш много добре!
— Не зная и не ме интересува. Знам едно нещо обаче — оплакваш се, че не ти обръщам внимание, а досега не си ме попитала нищо за Бъркли. Дори не подозираш, че постигнах една от мечтите си.
— Откъде да зная, че университетът Бъркли бил толкова специален? Никога не си споменавал за него.
— Стотици пъти съм ти говорил, че може би ще чета лекции там. Казвал съм ти за всеки телефонен разговор…
— Значи пак си говорил за себе си. Защо поне веднъж не ме попита как е Клиф?
— Клиф ли?
— Да, Клиф! Нали щеше да говориш с него? Или може би си забравил? Преди месеци ти споменах, че намерих в стаята му транзистор и…
— Имам намерение, Стефани. Ще говоря с него. Извинявай, бях много зает със семинара през последните седмици.
— Какво толкова има в този семинар? Вече и насън бълнуваш за него, сякаш друг път не си правил семинари!
— Това е нещо различно. Работих за него цели две години. Стефани, чуй ме. Зная, че заради това често съм пренебрегвал и тебе, и децата. Трябваше да се подготвя много сериозно. Изнесох основния доклад пред стоте най-големи генетици на света! Включих всичко, което съм работил през последните дванайсет години, след което направих скок от двайсетина години напред и изложих вижданията си за това, което трябва да се прави в бъдеще. Тези хора, а те са видни учени, обсъждаха доклада ми дума по дума. Не пропуснаха нито едно твърдение. Можехме един месец да спорим над доклада ред по ред! Персоналът на хотела мислеше, че са ги нападнали ято математически кришнари! Научих се как да се успокоявам, като повтарям молекулни формули.
— Значи мина успешно? — неохотно се усмихна тя.
— Нещо повече. Беше триумф! Всичко, за което съм мечтал…
— Прекрасно! Значи работата ти тук е приключена. Сега можеш да се преместиш в Станфорд.
— Защо мислиш само за Станфорд?
— Защото това е важно за мен. Ако моето мнение има за теб някакво значение, ще приемеш предложението.
Гарт се облегна на креслото и наведе глава.
— Разбира се, че има. Но не мога да сложа кръст на потребностите си, дори и за да покажа уважение към мнението ти. Разбери, разкъсваш ме на две. Не пренебрегвам и въпроса с парите. Те не са без значение и за мен самия. Като си помисля само какъв бюджет за изследвания ще ми предоставят там… Но свободата, която университетът ми дава, преподавателската ми работа, която обичам, са неща, без които не мога. Говорили сме за това.
— Да, още преди да се оженим. Не е ли време вече да пораснеш? Нима за нищо друго не си мечтал оттогава досега?
— Да, и една от мечтите ми е да имам жена, която да ми бъде опора.