— Как смееш да ме обвиняваш, че не съм ти била опора! Прекарах най-хубавата част от живота си в миене и чистене, в готвене на твоите вечери и гладене на твоите ризи, освен когато не работя, за да изплащам твоята къща!
— Стига! Това не е опора, а камериерски услуги. Имам нужда от истинска опора. Стефани, толкова често съм ти говорил за мечтите си и ти ме окуражаваше да не се отказвам от тях, а да ги преследвам.
— Това беше много отдавна. Дадох ти дванайсет години от живота си. Сега ти трябва да ми дадеш поне няколко. Искам да се махна от Средните щати и да живея близо до Ню Йорк. Искам да се срещам с нови хора, да опозная един нов свят…
— По дяволите, Стефани, пак си говорила по телефона със сестра си!
— Моля?
— Нашата милейди Сабрина, която вечеря в замъци и танцува до зори с принцове и князе. След всеки разговор с нея ставаш кисела. Ти не искаше от мен да сме богати, докато Сабрина не се ожени за онзи лорд. Сега искаш от мен да стана нещо, което никога не съм бил, само за да водиш нейния паразитен начин на живот.
— Сабрина изобщо не е такава! Нямаш право. Изобщо не я познаваш.
— Може, но вината за това не е моя. Тя с години не идва тук. Ти бягаш до Ню Йорк и Лондон, за да се видиш с нея. Обзалагам се, че тази шантава история с Китай е пак нейна идея!
— Не, не, не! Идеята си беше изцяло моя. Сабрина дори не знае за това. Направих го, защото Клиф…
— Вече се извиних и обещах, че ще говоря с Клиф!
— Зная ги твоите обещания! Ако все пак решиш да поговориш с него, попитай го и за бутанелите, иглите за вратовръзки, луксозните писалки и…
— Какво? Всичко това е скрито в гардероба му, така ли?
— Под купчината с мръсните дрехи. Мисля, че трябва да се радваме. Един изпечен крадец би намерил по-добри места за криене.
— Стефани, аз наистина съжалявам. Още утре ще говоря с момчето. Клиф сякаш иска да бъде хванат. Той знае много добре, че ти ще намериш тези неща, когато вземаш дрехите за пране. Говорила ли си с него?
— Не успях. Опитах се, но той става враждебен, а и не искам никой друг да разбере, докато не решим какво да правим.
— И си го държала в себе си?
— О, най-после! Сети ли се, че понякога съм сама? Влезе ли най-после в „генетическия“ ти мозък, че жена ти е самотна?
— Чакай, ти имаш приятелки…
— Не говоря за приятелки, а за човек, готов да ме прегърне през нощта, когато всички спят, а аз се будя от страх какво ще стане утре или следващата седмица, или следващата година. За някого, който да ми каже, че не съм сама.
Гарт я изгледа продължително.
— Не мислиш ли, че и аз искам същото? Но ти ми обръщаш гръб в леглото, а когато посегна да те прегърна и целуна, се извръщаш.
— Кога за последен път си правил кой да е от тези жестове?
— Отдавна, въпреки че съм го искал. Просто ми омръзна да бъда отблъскван.
— Е, доколкото разбирам, от известно време се утешаваш на друго място, нали? Големите учени не остават дълго време без подобна утеха. Знаят къде да я потърсят. Има достатъчно закъсали студентки, които предлагат подобни „игри“ срещу една тройка, нали, професоре?
— За какво, по дяволите, намекваш?
— За онези сладки млади момиченца, с които правиш любов! За студентките ти! Нима си мислиш, че това може да остане в тайна?
— Млъкни!
— Как си позволяваш да ми заповядваш?
— Мога да си позволя да ти кажа каквото намеря за добре. Живяхме заедно дванайсет години и през цялото време ти си смятала, че съм способен да… о, по дяволите!
Гарт целия трепереше. Скръсти ръце, после рязко се обърна и излезе от стаята. Уплашена от погледа и стиснатата му челюст, Стефани неволно отстъпи назад.
Чу как той спря на стълбите, сякаш се колебаеше какво да направи пред вратата. Очакваше отново да влезе, за да довършат разговора и тя да разбере истина ли беше онова, което й бяха подхвърлили днес, но Гарт се втурна надолу по стълбите. За миг настъпи тишина, после външната врата се затвори с трясък. Той бе излязъл.
Тя се огледа панически. Не, това, което ставаше, не беше истина, а някакъв кошмарен сън! Двамата с Гарт не бяха способни да си нанасят такива обиди. Трябваше да поговорят! Още не бяха разрешили нищо, не бяха отговорили на толкова много въпроси. А без тях бъдещето й изглеждаше неясно и страшно.
Трябваше да замине някъде. В Китай, разбира се! Като се върне, щяха да поговорят отново и да намерят пътя, който бяха загубили един към друг. Часовникът й показваше четири и половина. Значи в Лондон бе десет и половина. Стефани посегна към слушалката и в този миг телефонът иззвъня.
Глава 9
Точно пред китайската сладкарница те налетяха на Никълъс Блекфорд, който едва си пробиваше път през тълпата, натоварен с кутии сладкиши.