— Ако ти наистина искаш, аз… не ме лъжи, не се чувствай задължена да се съгласяваш.
— Не лъжа и не се чувствам длъжна. Стефани, никога ли не ти е хрумвало, че и аз искам от живота същото, което искаш и ти? Желая дом, семейство, тесен кръг от приятели. Искам да забавя темпото, да остана сама и да преосмисля живота си. Идеята е фантастична! Предполагам, че всеки човек поне веднъж е мечтал тайно да се размени с някой друг. Само за една славна седмица ще оставим всичко зад себе си и ще открием непознати, прекрасни страни от живота. В края на седмицата ще се срещнем някъде тайно, ще прошепнем паролата и отново ще влезем в истинските си кожи. Никой, освен нас двете няма да разбере! Толкова е просто! И толкова забавно!
— Благодаря ти! — Стефани прегърна сестра си. — Обичам те!
Сабрина отново усети как под необикновеното въодушевление на сестра й надничат тайни, но не им обърна внимание. Стефани искаше да избяга от себе си толкова отчаяно, че тя трябваше да й даде тази възможност.
На следващата сутрин напуснаха Шанхай и отлетяха за Сиан. Още от аерогарата ги отведоха в гробницата на първия китайски император, живял преди две хиляди години. Гробницата бе разкрита наскоро и разкопките още продължаваха. Сантиметър по сантиметър, археолозите бавно изчистваха от пръстта цяла армия от теракота. Седем хиляди войни и коне, по-големи от човешки ръст, които императорът бе водил в бой, го придружаваха и в отвъдното.
В Музея на Сиан, докато наблюдаваха някои от тези необикновени скулптури, Стефани неволно промърмори:
— Какви грандиозни идеи! Не зная някой в наше време да мисли така мащабно. Освен може би Гарт.
— Но това е прекрасно! — учуди се на забележката й Сабрина.
— Сигурно. Само че с такива хора се живее доста трудно.
Програмата за следващия ден предвиждаше обиколка из околностите на града. Потъналите в пищна растителност хълмове, сред които реката Ли влачеше синьо-зелените си води, и ятата от лодки, някои от които бяха най-обикновени дъски, а други носеха цели плаващи къщи, напомняха на Сабрина миниатюрите, с които средновековните пътешественици описваха тази огромна, тайнствена страна.
Докато се разхождаха по брега на реката, Стефани внезапно се обърна към нея:
— Какво още не сме обсъдили? Семейните приятели, програмата на Гарт и децата, най-близките магазини, работата ми във факултета. Обади се и кажи на декана, че си в болнични. Измисли някаква болест.
— Непременно ще го направя. Аз дори не умея да пиша на машина.
— Не те съветвам изобщо да опитваш. Секретарската работа в Средния запад е всичко друго, но не и приключение. Къщата сигурно е непочистена, защото не вярвам Гарт и децата да са пипнали нещо, но ако можеш да я издържиш, аз ще изчистя основно, като се върна.
— Аз мога да чистя, Стефани.
— А откога не си чистила къща?
— От хиляди години, но то е като карането на велосипед. Щом веднъж си го правил, никога не забравяш.
— Исках да кажа, че не трябва да се чувстваш длъжна — засмя се сестра й. — Това не е твоя работа.
— Как иначе ще опитам от твоя живот, ако не съм готова да върша всичко, което си вършила ти?
— Права си. Извинявай, ставам все по-нервна. Остават само два дни.
— Зная. И аз се чувствам така.
На следващата сутрин те взеха влака за Хонконг. Екскурзията в Китай приключи.
По-късно Сабрина съжаляваше, че напрежението й попречи да се полюбува на викторианското великолепие на влака, с неговите кадифени завеси и бродирани възглавници. Двете почти не погледнаха през прозореца. Уточняваха опасната игра, репетираха имена на приятели и колега и подробности от минали срещи с тях. Когато влакът навлезе в гарата на Хонконг, вече обсъждаха лондонските бутици, антикварни магазини, ресторанти, Уестминстърското абатство, галерия „Тайт“, почивния ден на госпожа Търкъл, телефонни номера. Сабрина грабна едно листче и записа нещо на него.
— Ако възникне сериозен проблем, който не бих могла да разреша по телефона от Евънстън, обади се на тази дама.
Стефани погледна листчето.
— Александра Мартов? Коя е тя?
— Не я познаваш. На нея можеш да признаеш какво сме направили. Можеш да й имаш пълно доверие.
— Благодаря ти. Мислех си дали няма да бъда самотна в Лондон.
— Не и с Александра.
— Гарт! — възкликна след малко Сабрина. — Купи ли му подарък?
— О, не. Забравих.
На гарата спряха пред една витрина и след кратък пазарлък купи красива игла за вратовръзка.
— Трябваше аз да му купя нещо — гузно сподели Стефани.
— Не е ли странно? — отвърна Сабрина. — Сякаш вече наистина сме разменили местата си.