На другата сутрин и двете се събудиха с чувството, че са спали само час.
— Сърцето ми ще се пръсне! — бяха първите думи на Стефани.
— И моето!
След като прегледаха още веднъж съдържанието на портмонетата, чантите и самолетните билети, двете си размениха дрехите и застанаха пред огледалото.
— Чувствам се толкова… особено! — прошепна Стефани.
Сабрина кимна. Изпълваше я смесица от нетърпение и чувство за някаква загуба, което бе усетила още в орхидейните градини на Кантон.
Двете взеха куфарите си.
— О, щях да забравя! — Стефани свали от ръката си халката и с треперещи пръсти я подаде на сестра си. — Откакто я сложих преди дванайсет години, не съм я сваляла.
— Ще я пазя! — отвърна Сабрина и я сложи на ръката си. На вратата се почука.
— Пиколото!
Сабрина кимна на момчето да отнесе куфарите и го изчака да излезе.
— Има и още нещо, което пазех за последния момент.
— И аз — отвърна Стефани.
На шестия етаж в един хонконгски хотел Сабрина Лонгуърт и Стефани Андерсън размениха ключовете от своите жилища в Англия и Америка. Време беше да тръгват.
Глава 10
Сабрина долови как вратата се отваря и надигна глава. Защо госпожа Търкъл бе дошла в спалнята й толкова рано? Някакво чекмедже тихо се отвори и затвори. Тя отвори очи. С гръб към нея в стаята стоеше висок чернокос мъж в пижама. На едната си ръка носеше риза, а с другата държеше панталона си.
Гарт.
Тя отново затвори очи. Не, това не бе нито госпожа Търкъл, нито спалнята беше нейната. Намираше се в дома на сестра си, на четири хиляди километра от Лондон.
— Наденицата е свършила! — чу се възмутен детски глас. Гарт бързо се озова до вратата и внимателно я отвори.
— Клиф — тихо извика той, — нали те предупредих да говориш тихо? Майка ти още спи. Ей сега ще сляза и ще ти направя нещо за обяд.
„Майка ти“…
Сабрина се чувстваше като прикована към леглото. Кому бе нужна тази лъжа? Усети срам и малко страх: „Нямам право да лежа в това легло и да се преструвам. Хората около мен са истински, а аз съм само груб фалшификат.“
Някой нежно я целуна по бузата. Тя за миг изпита паника: „Няма да мръдна от това легло, докато Стефани не се върне! Какво търся тук?“
Гарт бе спал в кабинета си. Всичко беше като на шега, до тази сутрин, когато той тръгна към леглото. Неговото легло, неговия дом, неговия живот.
Предишната вечер… Тримата я чакаха на аерогарата. Пени и Клиф се втурнаха към нея. Гарт стоеше зад тях. Когато пристъпи, тя усети, че ръцете и леко треперят. „Имам сценична треска“ — хрумна й, но веднага се овладя. „Добре дошла“ — бе казал той, докато очите му търсеха нейните. После се наведе да я целуне, но Сабрина се извърна към децата и устните му само докоснаха бузата й. Пени постоянно я разпитваше, а Клиф, доста висок за своите дванайсет години, въпреки желанието си да изглежда възрастен и сдържан, постоянно я пипаше за ръката, сякаш за да се убеди, че майка му наистина се е върнала. Тя не престана да задава въпроси, за да не й се налага да отговаря на техните.
— Това подарък ли е? — бе запитала малката, посочвайки кутията, която Сабрина държеше в ръка. Сините й очи, очите на Стефани, изглеждаха още по-сини в рамката на тъмните къдри, които бе наследила от баща си. На единадесет години Пени имаше същата хубост, която близначките имаха на нейните години. Докато я гледаше, тя изпита чувството, че се взира в детството си.
— Подарък за къщата. Красива бронзова лампа — бе отвърнала тя. — Купих я в Шанхай от един мъничък китаец. Казваше се господин Су. Някога е живял в Чикаго.
— За къщата — повтори разочаровано детето.
— Но — продължи Сабрина — господин Су имаше и някакъв тайнствен шкаф пълен с китайски фокуси. Не зная как, може би по някакъв вълшебен начин, две от тях се озоваха в моя куфар.
— Китайски фокуси ли? — прояви интерес Клиф. — Какви са те?
— От тях любопитните момченца изчезват, после пак се появяват. Как ще ви изненадам, ако ви кажа още тук какво представляват?
Докато двамата бъбреха, притиснати до нея на задната седалка, Гарт караше мълчаливо и Сабрина се питаше дали изобщо чува разговора им. В полумрака на колата тя усети как стомахът й се свива от усещането за нещо много красиво и непознато. Колко хубаво бе да имаш семейство, което те чака! Нито един от тримата не подозираше за измамата. „Ще успея! Никой няма да разбере!“ — мислеше си, докато бъбреше с децата.
— Щяхме да поръчаме вечеря от китайския ресторант, но после се сетихме, че сигурно ти е омръзнало да ядеш китайска храна — обясни Клиф, докато баща му вадеше куфара й от колата. — Затова поръчахме пици.
— Аз ще ги приготвя! — Пени тръгна към кухнята.