— Ще ги довършиш! — възрази брат й.
— Не, ще ги приготвя — тя извади от хладилника две кутии.
— Какво толкова има за приготвяне? Трябва само да ги сложиш във фурната.
— Няма значение, и това си е готвене. А когато аз готвя, ти трябва да измиеш чиниите.
— Двамата ще измиете чиниите — намеси се Гарт. — Искам да поговоря с майка ви. Сложихте ли вече масата?
— Да — измърмори недоволен Клиф.
— Не е ли по-добре да видим подаръците преди вечерята — Сабрина коленичи до куфара. „Как става така, че две деца вдигат шум колкото десет?“ — питаше се, докато развиваше подаръците от пуловерите, с които Стефани ги бе увила. Подаде двете кутии на децата и се изправи с протегната към Гарт ръка.
— За мене? — промълви той. — Благодаря.
— Вземи. — Сабрина все още държеше малкия пакет, учудена от странните нотки в гласа му.
Докато децата обсъждаха подаръците и четяха инструкциите, които Стефани бе написала в хонконгския хотел, Сабрина наблюдаваше Гарт. През трите години, в които не го бе виждала, бе поостарял. Бръчките около очите му бяха станали по-дълбоки, в черната му коса се бе прошарила. Лицето му бе станало по-слабо и издължено, но очите му излъчваха същото момчешко нетърпение, с което Клиф разглеждаше подаръка си. Той взе малките късчета нефрит в ръка и сякаш се натъжи.
— Красиво нещо! — Пристъпи към нея. — Мислех, че… Смутена от погледа му, тя отстъпи, преди да я целуне.
— Пицата! — извика припряно и отвори вратата на фурната с една ръка, а с другата издърпа едно от чекмеджетата. Фолио и найлонови торби. Тя изтегли следващото. Хавлиени кърпи.
— Какво търсиш? — попита Гарт.
— Къде държите ръкохватките? — попита и веднага осъзна грешката си. Глупачка! Глупачка!
— Там, където винаги ги държим.
С последна надежда отвори най-долното чекмедже.
— Виждам, че нищо не сте променили, докато ме нямаше. Мислех, че ще подредите кухнята — с престорена веселост изрече тя.
— Значи тези възли ще се развържат едновременно, така ли? — Клиф я хвана за лакътя. — И после ще се завържат сами?
— Моят китаец не иска да изчезне — оплака се Пени. — Ето, натискам копчето, както пише тук, но той не помръдва.
— Мамо, моля те, хвани единия край на въженцето — молеше момчето.
— Не, първо ми покажи кое копче трябва да натисна — прекъсна го сестра му.
Все още разтреперана от грешката си, тя се опита да овладее гласа си.
— Дясното. Само че след като се навечеряме. Преди това няма да отговарям на никакви въпроси.
Двамата се спогледаха, после отново се обърнаха към нея. Какво толкова бе казала? Докато се чудеше какво още да каже, усети върху себе си погледа на Гарт.
— Правилно. Майка ви е изтощена от дивите азиатски степи, а ние я измъчваме с въпроси. Пътувала е осемнайсет часа. Сядайте, а аз ще отворя бутилка вино, по случай щастливото завръщане на нашата пътешественичка. Хайде, после ще ви обясня как стават фокусите.
„Най-невероятният фокус в тази история е, че тъкмо Гарт ми помага да изляза от положението“ — помисли си тя. На масата той започна лек и непринуден разговор. Сабрина изпита благодарност. „Колко хубаво нещо е семейството!“ — мислеше си, докато разказваше как хората в Китай след работа ходят на курсове, за да попълнят знанията си, а сутрин преди работа всички правят упражнения. Гарт попита децата, дали и те правят същото в училище, а те се смееха и я засипваха с въпроси. Бе свикнала след всяко пътуване да се прибира в огромна празна къща и да споделя впечатленията си с неколцина приятели. Сабрина въздъхна. Издебна удобен момент и рече:
— Извинете ме, но пътуването беше наистина изморително. Имате ли нещо против, ако си легна?
— Разбира се, че трябва да си починеш. Имаш нужда от сън. Той взе куфарите й и тръгна към спалнята, а тя се наведе да целуне децата за лека нощ.
— Струва ми се, че щом си толкова уморена, ще е по-добре аз да спя в кабинета. Освен ако не си променила решението си. — Гарт пусна куфарите на пода.
„Какво решение? — помисли тя. — Може би пита дали може да се върне в семейното легло?“ Спомни си, че Стефани й бе споменала за някакъв скандал, след който обаче се одобрили. Дали наистина са се помирили? А може би са решили, че ще живеят формално, като приятели? В такъв случай трябваше само да му каже, че решението й остава непроменено. Не се наложи. Видял свитите й вежди, Гарт побърза да пристъпи към вратата.
— Утре трябва да поговорим. От онзи скандал не сме имали възможност.
„О, не! — каза си Сабрина. — Аз нямам нищо общо с вашия скандал. Ще си го довършите след една седмица.“
— Лека нощ, Гарт. Благодаря за пицата.