— Пак заповядай! — погледна я изненадано той. — Липсваше на всички ни. Лека нощ.
Сега лежеше със затворени очи и се преструваше, че спи. Семейството на Стефани се приготвяше за деня. Някой се миеше в банята, друг тракаше чинии в кухнята. Докато приготвяха сандвичите си за обяд, Пени и Клиф ту се смееха, ту спореха. Дълбокият глас на Гарт от време на време ги умиряваше. Те отново избухваха в смях. После външната врата се отвори, ключът се завъртя и в къщата настъпи тишина. Бяха заминали.
Тя остана в леглото, заслушана в тишината. Зад отворения прозорец излая куче, женски глас викаше дете за закуска, далечен автомобил надуваше клаксона си. Ала в къщата нищо не помръдваше. Беше цялата нейна, поне за няколко часа.
Паниката й постепенно я напусна. Нямаше за какво да се тревожи. Гарт се държеше точно така, както Стефани бе предполагала. Една седмица щеше да играе ролята на сестра си, а после по същия незабелязан начин щеше да се измъкне. Обзе я нетърпение. Време бе да започва.
Първо един душ, после закуска. Умираше от глад.
Щеше да разгледа подробно къщата, за да не изпада в неловки ситуации като онази с ръкохватките. Трябваше да се обади и в службата на Стефани и да каже, че е болна, после да полее цветята, да обере узрелите домати от градината и да измисли нещо за вечеря. А това означаваше, че трябва да напазарува… Сабрина скочи от леглото. Защо си губеше времето, когато нейният нов живот вече бе започнал?
Отвори гардероба, докато с една ръка подсушаваше косата си. Убити цветове, съвсем обикновени модели. Поли, блузи, костюмът, който Стефани бе носила на сватбата на Сабрина и Дентън преди седем години, роклята, с която я посрещна на нюйоркското летище преди две години… Нищо не бе хвърлила. Всяка година прибавяше към гардероба си няколко внимателно подбрани блузки, пуловер и по-рядко костюм. Неизменно семпли и от превъзходно качество. Лора бе научила дъщерите си как да се обличат при ограничения бюджет на дипломатите. Сред бельото намери кутийка приспивателни. „Кога ги взема Стефани? — помисли тя. — Когато Гарт спи в кабинета си, или когато ляга при нея?“
Сабрина извади джинси и бяла памучна блуза. Представи си как в този момент сестра й отваря нейния гардероб, пълен със скъпи тоалети на известни дизайнери и им се възхищава. „Каква невероятна седмица ни предстои“ — помисли с усмивка.
Разгледа отново кухнята и тръгна на обиколка из къщата.
Бе строена преди деветдесет години и това личеше по многобройните пукнатини и петна. Стефани често мърмореше, че парите не стигат за основен ремонт. Колко различна бе от нейната викторианска къща на улица „Кадоган“! И все пак Стефани бе създала уют и спокойствие, характерни и за лондонската къща на Сабрина. Истински дом. Беше й спокойно и уютно в тази стара и зле поддържана къща.
Телефонът иззвъня. Часът бе едва девет и половина. Кой би могъл да звъни толкова рано?
— Ало? — плахо попита тя, но никой не отговори. — Ало?
— Със стопанката на къщата ли разговарям? Обажда се лейди Лонгуърт от Лондон.
— Стефани! — засмя се Сабрина. — Тъкмо изучавах съдържанието на кухненските ти шкафове. Как е при тебе?
— Не зная откъде да започна. Едновременно странно и прекрасно като сън. Не е за вярване. Ти как си? Гарт да не е заподозрял нещо?
— Засега нищо. Разбира се, досега сме си разменили само няколко думи. Пени и Клиф се чувстват чудесно. Влюбиха се в онези китайски играчки. О, щях да забравя. Казах им, че бронзовата лампа е подарък от тебе. Честит рожден ден утре, Стефани!
— Честит рожден ден, Сабрина! — засмя се сестра й. — Колко странен начин да празнуваме си избрахме! Наистина ли мина без неприятности?
— Никакви. Знаеха, че съм изморена от пътя, и когато изтърсих онази глупост…
— Моля?
— Попитах Гарт къде държите ръкохватките за тенджери.
— Господи!
— Всичко се размина. Стефани, не трябва да се притесняваме. Всичко минава гладко. Те нямат основания да подозират каквото и да било. Като се върнеш, всичко ще бъде така, както си го оставила, а от мен няма да има и следа. Не се тревожи за мен или за тях. Твърде далеч си, за да промениш или поправиш някоя беля, ако, не дай Боже, стане. Радвай се на тези седем дни и не мисли за нищо. Кажи ми какво си направила досега? Ходи ли в „Амбасадор“? Има ли някакви съобщения?
Стефани бе прекарала времето предимно в обиколки из Лондон. Бе срещнала Габриела и Брукс. Решили да се съберат и сега живеели заедно. Госпожа Търкъл постоянно се щурала из къщата. Сабрина ставаше все по-нетърпелива, сякаш й разказваха за някакъв далечен свят.
— И тъй, аз нямам намерение да ти звъня повече — каза накрая сестра й. — Ще се видим в понеделник на аерогарата в Чикаго, както се уговорихме.