— Приятна седмица — отвърна Сабрина и стана от леглото още преди да затвори слушалката.
Тръгна към третия етаж, но се сети, че първо трябва да напазарува и да се обади в службата на сестра си. Позвъни, остави съобщение на секретаря, че е болна, и тръгна към килера. След като надникна и в хладилника, седна на кухненската маса и направи списък на покупките. Бе главната героиня на поредния приключенски епизод от филма на своя живот. Героинята й имаше всичко, което бе липсвало на Сабрина — семейство, дом, приятели. Макар и само за една седмица.
Докато обикаляше магазините, натоварена с торби с продукти, тоалетна хартия, препарати за пране, изведнъж се сети за лейди Оливия. Какво ли би казала, ако можеше да я зърне отнякъде?
Към три часа се обади Гарт:
— Исках само да проверя дали си добре.
— Защо мислиш, че може и да не съм?
— Снощи беше доста напрегната. Сякаш не знаеше как да се държиш с нас.
„Стефани не ми спомена, че той можел да чете мислите на хората!“ — помисли тя.
— Наистина ли съм изглеждала така?
— Д-да. Добре ли спа?
— Да. Все още се чувствам като туристка. Кога ще се прибереш?
— В пет и половина. Добре ли си?
— Разбира се! До довечера.
Клиф се втурна в кухнята, хвърли чантата си и грабна пакет чипс.
— Здравей, мамо. Пени каза да те предупредя, че щяла да се прибере към пет и половина, защото имала физкултура.
Сабрина тъкмо се канеше да попита как е минал денят му, когато той грабна втори пакет чипс и хукна навън.
— Почакай! — извика след него. — И тебе те искам в пет и половина.
Той кимна и излезе. Явно приятелските разговори между родители и деца не бяха познати в тази къща.
Гарт я завари да слага пипер на пържолите. Бе влязъл крадешком и я наблюдаваше от вратата на трапезарията. Стройна като младо момиче, в дънки и тясна блуза, тя стоеше с гръб към него до масата и нещо си мърмореше.
— Хаванче… Трябва да има някъде из шкафовете…
Гарт бе озадачен. „Отново играе някаква роля — помисли той, — сякаш е била далеч от къщи не две седмици, а две години…“
— Нито хаванче, нито чукче. Е, поне мелничка за пипер трябва да има.
Гарт пристъпи към нея и Сабрина стреснато се обърна.
— Кога си дойде?
— Току-що идвам. За какво ти е хаванчето?
— За черния пипер. Ще сложа млян.
— Аз имам в лабораторията.
— Какво, черен пипер ли?
— Не, хаванче и чукало.
— И какво правиш с него?
— Счукан пипер, разбира се. Изменям гените му така, че да расте по дърветата опакован в кутийки с капаче.
Двамата се засмяха. Колко красива беше! Винаги ли е била такава, или нещо се бе случило с нея? Нещо, което я бе направило още по-красива, отколкото я помнеше. Той пристъпи към нея все още усмихнат. Смутена от погледа му, Сабрина рязко се обърна към масата.
— Как беше днес във факултета?
— Моля?
„Ту се смее, ту ми обръща гръб“ — помисли с огорчение Гарт, седна на масата и разгърна вестника си. Тя поръси пипер върху пържолите и започна да ги притиска с длан.
— Купи ли вино?
— Да, ей сега ще го сложа на масата. — Сабрина нареди в тавата пържолите. После взе от шкафа бутилка вино, тирбушон и две чаши. Той я наблюдаваше с вдигнати в почуда вежди, но тя не забеляза изражението му.
— Питах как е минал денят ти?
— А твоят? Сигурно след Китай всичко ти изглежда скучно и досадно.
— Напротив. Приятно и спокойно. Обиколих цялата къща и реших, че въпреки всичките й пукнатини и олющената боя, не бих я дала за всичките богатства на Китай. Искаш ли да седнем на верандата? Днес почти не съм излизала, а виж колко е приятна вечерта.
— И аз не съм мръднал от кабинета. — Гарт взе бутилката и тръгна към верандата. — Откога не сме сядали тук преди вечеря? — попита с усмивка, докато отваряше виното.
Дори и да беше сърдита след онзи скандал, тя очевидно искаше да промени начина им на живот. Впрочем и той искаше същото, макар тя да не обърна внимание колко рано се беше върнал днес от работа, нито че след вечеря нямаше да се върне както обикновено в лабораторията.
Въздухът ухаеше. Мекото следобедно слънце я стопли и Сабрина се отпусна.
— Аз ви разказах всичко за Китай, а ти още не си ми казал как се оправяхте тримата.
— Липсваше ни. — Наля виното в чашите и огледа бутилката.
— Къщата изглеждаше празна и стъпките ни ехтяха из нея. Досега не си купувала от това вино.
„Вкъщи нямаше друго, а Стефани ми каза, че обичаш червени вина. Затова купих една от моите любими марки.“
— По време на екскурзията някой спомена, че било добро. Нали нямаш нищо против да опиташ нещо различно?