— Разбира се. — Гарт отново разгледа етикета. — Скъпо питие!
— Мамо, къде си? — извика Пени.
— На верандата сме — отвърна Сабрина и след миг момичето връхлетя при тях и седна до нея.
— Какво правите тук? — обади се след нея брат й.
— Пием по чаша вино преди вечеря.
— Мога ли да си налея оранжада? Вече е шест и половина. Умирам от глад.
— Шест и половина? Нали трябваше да се приберете в пет и половина?
— Бях с Барбара — отвърна Пени.
— А аз трябваше да се видя с Хал. Имахме важен разговор. Мислех да ти позвъня, но…
— Човек трябва да бъде точен — отвърна тя. — Ето нещо, което можете да промените. Започваме от утре. А сега сложете масата. Ще вечеряме в седем.
Децата се спогледаха учудено, но се подчиниха и влязоха в кухнята. Сабрина чу как ядосано си шепнат нещо.
— Помислих, че ще им четеш „конско“ — подхвърли Гарт.
— В такъв красив ден нямам желание да се карам на никого — отвърна тя. „Значи не съм достатъчно взискателна майка.“ — Не помня дали ти споменах за времето в Китай. Сякаш бяхме на три различни места едновременно — от студен планински климат, през умерен до субтропичен. — Сабрина започна да разказва бързо и оживено ръкомахаше, а Гарт се смееше от сърце на веселите случки. Тя внезапно се изправи. — Вечерята е почти готова. Какво ще кажеш да си допием виното на масата?
Той кимна и тръгна след нея към кухнята.
„Дотук добре! — мислеше Сабрина. — Само дето твърде много бърборя и ще разваля всичко.“
Докато вечеряха, телефонът иззвъня и Клиф вдигна слушалката.
— Татко, за тебе е — извика с пълна уста. Гарт се върна на масата намръщен.
— Трябва да заместя един от нашите бактериолози на семинара тази вечер. Разболял се от грип.
— Горкият! Занесъл вкъщи обекта на изследванията си.
— Не искам да ходя никъде — усмихна се тъжно той. — Ще се обадя на друг колега.
— Щом имат нужда от тебе, трябва да отидеш — успокои го Сабрина. Тъкмо щеше да си спести обясненията за още една нощ, а на следващата вечер трябваше да празнуват рождения й ден в семейство Голднър. — Ще закъснееш ли?
— Ще свършим около единайсет. Няма да си заспала, нали?
— Вероятно не.
Но тя не спази обещанието си. След като поигра с децата и постоя малко пред телевизора, се качи на горния етаж. Навлече една нощница и халат, после слезе да заключи външната врата и верандата и се върна в спалнята. „Какво правя? Никога не съм заключвала външната врата, а нощница не съм слагала от двайсет години. Забравих ли, че спя гола? И защо седя в това дълбоко кресло? Досега не го бях забелязвала. Дали постепенно не се превръщам в Стефани?“
Сабрина остави книгата, вмъкна се в леглото и докато се бореше със съня, отново се сети, че сега в нея живеят две същества. „Утре сутринта ще си поговоря и с двете“ — обеща си и се унесе.
Събуди се в седем. Къщата бе притихнала, през завесите струяха слънчеви водопади. Тя погледна към гладката възглавница до нея. Дали Гарт бе идвал през нощта? Дали не я бе целунал както онази сутрин? Не помнеше нищо.
Изведнъж си спомни, че днес е рожденият й ден. Колко тъжно щеше да бъде, ако се беше събудила в лондонската си къща. Щеше да си мисли, че е вече на трийсет и две, а заспива и се събужда сама. Тук обаче, в дома на Стефани, се чувстваше пълна с енергия и планове. Скочи от леглото, взе душ и слезе в кухнята. Докато приготвяше кафето, останалите също се събудиха. Къщата изведнъж се изпълни с шум. Тримата закусваха и едновременно с това си приготвяха сандвичи за обяд, разговаряха, търсеха тетрадки и учебници. Докато разговаряше с Клиф за домашното му по литература, тя заши едно копче на Пени. Чувстваше, че е припряна, и може да сгреши. Не помнеше къде бяха вилиците и лъжиците и отново започна да ги търси из чекмеджетата, забрави да сложи салфетки и конфитюра на масата.
— Вестникът дойде ли — запита Гарт.
— Не зная — отвърна тя, докато слагаше горчица в сандвича на Пени.
— Мамо! Нали знаеш, че не понасям горчица.
— Не си ли проверила в кутията? — отново запита той и тръгна към вратата.
— Не успях. — Знаеше, че е ядосан, защото миналата нощ не го бе дочакала. „Не знаех, че трябва да проверявам за вестника, а за горчицата забравих, макар че Стефани ме предупреди“ — мислеше тя.
След половин час трескава суетня тримата излязоха от къщи. Сабрина се отпусна на един стол. Успя! Изпрати ги нахранени, облечени и приготвени, при това съвсем навреме и без да предизвика и най-малкото подозрение. „Видяхте ли? — обърна се към някаква въображаема публика. — Приготвих за работа цялото семейство. Никога досега не съм го правила.“
„Какво толкова? — би попитала Стефани. — Аз го правя триста шейсет и пет дни в годината, без да се замисля.“