Сабрина все пак бе горда със себе си. И тримата бързаха толкова, че забравиха за рождения й ден. Как бе възможно нито един от тях да не се досети? „Няма значение. Ще си го отпразнувам сама. Ще се разходя из Чикаго и ще си купя подарък.“
Тя раздигна масата, изми чиниите, оправи леглата. Влезе в кабинета на Гарт и прибра сгъваемия диван. Бе сгънал внимателно завивките си. Явно имаше намерение да спи тук и в следващите дни. „Нима не иска да легне при жена си?“ — запита се тя и се засмя на глас. Слава богу, това щеше да спести доста обяснения.
Стаята на Клиф бе в пълен безпорядък. Сабрина реши, че ще я оправи друг път, и се приготви за излизане. Облече тъмносиня ленена пола и яркожълта блуза, а от кутията за бижута избра една невероятно красива огърлица от кехлибар. Никога не беше виждала Стефани с нея. Откъде ли я бе купила? После си сложи едно кремаво ленено сако и излезе. В жабката на колата откри карта и проследи пътя, по който трябваше да стигне до Чикаго покрай езерото Мичиган. Караше бавно и се любуваше на разкошните градини на Линкълн Парк отдясно и синьо-зелените води на езерото отляво. Пред нея се извисяваха небостъргачите на града, странна смесиш от старинни фасади и модерни, стъклени плоскости.
Макар и по-млад от Лондон с около хиляда години. Чикаго бе също толкова шумен и многолюден. Целият живот на града бе подчинен на бизнеса и търговията. Сабрина усети носталгия по изискания Лондон, с неговите тихи улици, луксозни магазини и възпитани жители. Агресивността на Чикаго обаче също я привличаше. Градът сякаш и казваше: „Сега може и да не ти харесвам, но ще напрали така, че да ме заобичаш. Защото, ако ме харесваш — добре, ако не — е, ще го преживея. Благодаря за вниманието.“
„И двата града ми харесват — мислеше Сабрина. — Тук се чувствам удобно. Нищо чудно, нали живея в Евънстън.“ Тя остави колата на паркинг и тръгна пеша към художествената галерия. Докато се качваше по широките стълби между двата лъва, си спомни, че Стефани често й напомняше да се отбие тук и да разгледа изложбите.
— Стефани! Какъв късмет! Да се срещнем точно тук! Кога се върна от Китай?
Висока, леко прегърбена жена с очила и кестенява коса я гледаше зад огромните диоптри на очилата си и се усмихваше с бледите си устни. Носеше обикновен кафяв костюм и ниски кафяви обувки от змийска кожа. „Твърде много кафяво — помисли Сабрина. — Трябва й малко червено, поне само като акцент.“
— В понеделник — усмихна се тя.
— Изглеждаш прекрасно. Е, сигурно е било страхотно пътешествие?
— Беше наистина великолепно! Ти… как си?
— По-добре, отколкото когато се видяхме за последен път. Помилваха ме, отмениха екзекуцията. О, извинявай за този черен хумор. С него се спасявам от отчаянието. Искам да кажа, че още съм във факултета — отвърна на недоумяващия поглед на Сабрина тя. — Гарт не ти ли каза? Той мина през главата на Уебстър и се срещна направо с декана. Едва тогава решиха, че моят случай заслужава повече внимание. Заместник-деканът каза, че ще ме остави за още една година.
— Радвам се — отвърна тихо Сабрина. Още една година… И защо Гарт е трябвало да се кара с Уебстър, който и да беше той?
— Радост е слаба дума. Аз съм безкрайно щастлива. Ханс напусна работа и аз съм единственият работещ в семейството. За всеки случай подадох молба и автобиография. — Жената понижи унило глас: — Не искам да напусна. Току-що купихме къщата, а и децата свикнаха с училището. Обичам работата си. Лекциите със студентите ми доставят истинско удоволствие.
Сабрина импулсивно я хвана за ръка.
— Хайде да обядваме заедно. Ще ми разкажеш за…
— Не, не. Стремя се да говоря за това колкото се може по-малко, за да не отегчавам приятелите си с моите проблеми, иначе скоро ще започнат да бягат на отсрещния тротоар, щом ме видят. Както и да е, в четири имам среща и трябва да се връщам във факултета. Ще ти се обадя и някой път наистина ще вечеряме заедно. Винаги ми се е искало да се опознаем по-добре.
— И на мен.
— Значи, до скоро. — Тя тръгна, но след няколко крачки се обърна. — Кажи на Гарт, че е прекрасен човек и аз съм му много благодарна. Опитах се да му го кажа сама, но той не дава и дума да обеля. Умее да вдъхне увереност на другите. Най-добрият слушател, когото познавам. Изслушва хората така, че ги кара да се чувстват значими. Не зная какво би станало с мен, ако не беше той. Скоро ще ти се обадя. Ти приличаш на него, умееш да изслушваш.
„Слуша хората така, че ги кара да се чувстват значими“ — повтаряше си тя, докато се разхождаше из изложбените зали. В магазина на галерията си избра за подарък един разкошен албум за Венеция. Време беше да се връща. По пътя към дома спря да вземе снимките от Китай и продължи.