Сабрина ги наблюдаваше крадешком. Тиха, приятна вечер сред дългогодишни приятели. Без лицемерие, без преструвки. Дори една семейна свада бе приета като нещо нормално и незначително. И никой не подозираше, че тя не е Стефани Андерсън. Нима бе възможно? Та тя няколко пъти се издаде! Не можа да отговори на няколко най-прости въпроса, свързани с ежедневието на Стефани. Нима никой не виждаше, че нещо не е наред?
„Защото хората са склонни да приемат желаното за действително, те винаги виждат онова, което им се иска да видят. Никой няма причини да мисли, че аз може и да не съм Стефани. Каквото и да направя, те ще намерят начин да си го обяснят, или просто да го забравят, защото иначе то би било безсмислица. Когато хората повярват в нещо, те полагат всички усилия, за да го превърнат в дело.“
— Беше много мълчалива тази вечер — забеляза Гарт, докато се прибираха. — Да не си притеснена от нещо?
— О, не. Просто ми беше приятно да ги слушам. Хубава вечер.
Той я изгледа, но не каза нищо. До входната врата я хвана за ръката, но почувствал напрягането й, веднага я пусна. Сабрина усети усилието, с което той сдържаше желанието си.
— Извинявай, още съм малко объркана. Дай ми няколко дни.
Докосна огърлицата й.
— За мен означава много, че тази вечер я сложи. Стефани, искам да те разбера. Ако не желаеш да говорим сега, ще изчакам, няма да те притеснявам. Ще стоя далеч и от нашето легло, ако ти искаш това. Но все някога ще трябва да поговорим къде сме и накъде отиваме. На много въпроси не сме дали отговор. В нас има много натрупан гняв. Какво има, защо плачеш?
— Не плача — отвърна шепнешком тя, но очите й бяха пълни със сълзи. — Извинявай. Дай ми само още няколко дни.
Той я целуна по челото.
— Ще постоя тук още няколко минути. Защо не се прибереш горе? Аз ще заключа.
— Лека нощ, Гарт — кимна тя и леко докосна ръката му. — Благодаря ти за този прекрасен рожден ден.
В четвъртък сутринта Сабрина изпрати всички и се качи на третия етаж. Имаше три стаи, едната, от които служеше за килер, другата очевидно бе подредена като стая за гувернантка или резервна спалня за гости. Третата обаче сякаш я притегли и Сабрина влезе. Беше тъжно, почти празно помещение, чиято мебелировка се състоеше от едно прашно бюро и стол. Някой бе прикрил грижливо всякакви следи от своя живот тук и бе затворил завинаги вратата след себе си. Сабрина седна на бюрото и отвори първото чекмедже. Прилежно подредени папки, надписани с имената на кварталите в северната част на града. Подробни записки на сделките, над които Стефани бе работила две години, списъци с мебелировката и подобренията, с цената, която им определила, сумата, за която ги бе продала и нейната комисионна. В следващото чекмедже бяха фотографиите, които бе направила на всяка от къщите. Отделни снимки илюстрираха ценни мебели и аксесоари. Докато ги разлистваше, Сабрина мислеше колко изгодно би ги продала на някои от своите клиенти и какъв чудесен екип са могли да бъдат двете. Веднъж бе споменала за това на сестра си, но тя бе отговорила уклончиво. Може би вече е виждала как бизнесът й запада. „По времето, когато тя тъжно и грижливо е подреждала за последен път тези чекмеджета, свърши моят тежък период и аз постигнах първите си успехи. Стефани, защо не ми каза? Можехме да работим заедно! Щяхме да спасим бизнеса ти! А аз нищо не подозирах и постоянно ти разказвах за успехите си. Какво ли си изпитвала, докато си ме слушала? Трябваше да се досетя. Трябваше да те разпитвам, докато признаеш как всъщност вървят нещата.“
Някой долу позвъни. Сабрина скочи и в този момент осъзна, че плаче. „Още щом се върна вкъщи, ще говоря с нея! Двете можем и трябва да работим заедно“ — мислеше, докато слизаше по стълбите и изтриваше сълзите си с опакото на ръкава.
Долорес Голднър влезе и тръгна към кухнята, без да дочака покана на Сабрина. „В Англия дори дългогодишни приятели чакат да бъдат поканени, за да влязат в дома ти. В Америка, където съвсем непознати хора се обръщат един към друг по име, приятелите очевидно не чакат покана, за да влязат“ — помисли с ирония тя, докато вървеше след гостенката. Долорес седна на един стол и се огледа.
— Тъкмо щях да правя чай — поде.
— Чай ли? Китайците, изглежда, са те повредили. Няма ли да пием кафе?
Сабрина веднага се зае с кафеварката. Стори й се забавно да си поиграе с истината.
— Няма да повярваш, но аз наистина вече предпочитам чай, сякаш никога не съм пила кафе.
— Е, слава Богу, че поне не ходиш в онези униформи от син док, или каквото там ги карат да обличат. Много си впечатлителна, Стефани. Всъщност дойдох да поговорим за Линда. Двамата с Марта имат проблеми. Трябва да направим нещо.