Сабрина наля кафето. Не обичаше хората, които се опитваха да уреждат личния живот на другите. Като Антонио. Впрочем Долорес беше много мила и наистина се тревожеше за своите приятели.
— Стефани, чуваш ли ме? Изглеждаш на хиляди километри оттук. Какво ще кажеш да уредим един обяд следващата седмица, а после да разгледаме изложбата на кристал в Палмър Хаус? Линда има нужда да излезе от къщи и да разговаря. Имаш ли възможност да си вземеш един ден отпуск?
„Аз няма да съм тук, но Стефани би се съгласила с удоволствие.“
— Не съм сигурна. Може ли да ти кажа в понеделник?
— Разбира се. Без тебе няма да тръгнем. — Жената стана и тръгна към изхода. — Ще дойдеш ли на мача днес следобед?
— Разбира се. — Беше обещала на Клиф, че непременно ще отиде да го гледа на стадиона.
Защитата на „Лейкърс“ се събра и препречи пътя на Клиф към вратата. Единият от играчите го спъна и изби топката.
— Браво! — извика съотборникът му, засили се и с шут вкара победния гол в мрежата.
В началото Клиф изобщо не искаше да разговарят за мача.
— Треньорът ме направи на салата — най-после каза той, когато влязоха вкъщи. Сабрина извади задушеното, което приготвяше на бавен огън целия следобед. Гарт искаше да я попита откога ходи на футболни мачове, но си представи какво би му отговорила — че ако прекарва поне малко време със семейството си, може би ще забелязва и промените, които се случват.
На вечеря момчето бе мрачно като облак.
— Наказание, или помилване? — попита накрая баща му.
— Това не е твоя работа! — отвърна малкият, без да вдига очи от чинията.
— Клифърд! Как смееш! — извика Сабрина. — Погледни ме! Погледни, ме, казах! Кой си ти, че да разговаряш с баща си по този начин? Мислех да поговорим за мача, за това какво се случва, когато забравиш, че си част от един отбор, но първо ще се извиниш на баща си! Сега!
— Не съм забравил. Опитах се проста…
— Чакам да се извиниш.
— Мамо, аз щях да вкарам гол!
— Клиф!
Усети, че Гарт я наблюдава. Очевидно бе отишла твърде далеч от представата му за Стефани. Но това не я интересуваше. Не искаше да го вижда оскърбен от собствения си син. Не и след миналата вечер, когато й бе дал обич, разбиране и време да реши.
— Съжалявам — измърмори Клиф.
— Не чух добре — отвърна рязко тя.
— Съжалявам! — изкрещя малкият. — Оставиха ме на пейката за следващия мач.
— Жалко — отвърна баща му. — Според мен едно полувреме е достатъчно като наказание?
— Да-да, иди го кажи на треньора.
— Може и да му го кажа.
— Не, татко, благодаря. Ако се застъпиш за мен, той ще стане още по-гаден. Кой знае какви лайна ще ми наговори!
— Клиф! — обади се Сабрина.
— Някои изрази не вървят с яденето. — Гарт потисна усмивката си.
— Извинявайте. Ти откъде знаеш толкова много работи за футбола? — обърна се към нея момчето.
— Прочетох една книга. — Тя се обърна към Пени и заговори за контролното по история, за което двете заедно бяха преговаряли сутринта.
— Татко каза, че ако ти разрешаваш, той няма да има нищо против — започна Пени в събота сутринта. — Искаме да отидем на пикник с колелата. Моля те, мамо, нали може? Аз ще събирам листа за моя хербарий, а Клиф иска да намери жаба за урока по биология.
— Защо не?
„Не съм карала колело от години. Казват, че щом веднъж си карал, вече никога не забравяш“ — помисли тя.
След малко тримата започнаха да опаковат хляб и студено месо, сирене, ябълки и няколко кутии с бира.
— Ами десерт? — попита момичето.
— Ще си купим шоколадчета по пътя.
— Значи не си забравила! Клиф каза, че сигурно ще забравиш.
Какво ли е забравила Стефани?
— Защо очакваш да забравя?
— Ами защото напоследък постоянно забравяше разни работи и ние с Клиф все ти напомняхме. Тръгваме ли?
— Хайде! — Сабрина й подаде кошницата. — Ще помогнете ли на татко си да я закрепи на велосипеда?
— Защо, ти няма ли да дойдеш?
— Ще тръгна веднага щом почистя.
Тя сложи остатъците от закуската в хладилника, избърса плота и излезе.
Не беше забравила как се кара колело през всичките петнайсет години, откакто не се беше качвала на велосипед. Вдигна лице към синьото небе и остави тялото си да намери своя ритъм. Чувстваше, че може да кара до края на света. Мислите й се връщаха към разговора с децата. Как й беше дошло на ума за шоколадчетата? И за нощницата, и за онова кресло, в което се настани да чете, сякаш винаги го е правила? Дали Стефани не й внушаваше тези неща от разстояние? Нали бяха близначки. Двете не пропускаха нито една научна или популярна статия за близнаци и често се смееха на глупостите, които авторите им пишеха. Никой досега обаче не беше правил такъв експеримент — да накара две близначки да разменят местата и ролите си. Дали Стефани нямаше подобни преживявания в Лондон? Трябва да я попита, като се видят на аерогарата в понеделник.