Понеделник… Вдругиден. Седмицата изтече толкова бързо. Никога нямаше да има възможност да опознае Пени и Клиф, да се почувства част от семейството. Досега не бе имала и една свободна минута да огледа лондонския си живот от разстояние, да се опита да го подреди. Нали заради това се съгласи да се размени със сестра си? Да забави малко темпото на…
— Стефани! Внимавай!
— Мамо, виж…
— Мамо!
Сабрина чу виковете, последвани от писък на гуми, и се извърна надясно. Един пикап се спускаше стремглаво към нея. Тя с всичка сила натисна контрата на велосипеда, зави наляво и излетя в канавката. Камионът бе закачил задното й колело и велосипедът се беше ударил в бордюра. Тя усети, че лети, и в следващия миг се удари в дървото. Чу как нещо щракна, чу Гарт да я вика и след това синият ден постепенно почерня.
В мрака на шока и болката се чуваха откъслечни думи, някакъв въпрос, после плач. Тя се опита да каже на всичко около себе си да спре и да я изчака, но светът се въртеше. Гарт я държеше и шепнеше името й, впрочем не, името на сестра й, но ръката я болеше толкова силно, че не успяваше да го поправи. Някакви непознати му казаха да чака в съседната стая. Нима не разбираха, че тя има нужда от него? Лежеше на носилка, която леко се пързаляше по гладък под. После някой стисна китката й и я изви.
— Не! — изкрещя извън себе си Сабрина.
— Само една минутка, Стефани, потърпи малко.
Гласът на Нат Голднър. След малко пред очите й изплува усмихнатото му лице. Ослепителна светлина. Ръката й под някаква черна кутия. Рентген. Но защо и Нат я объркваше със Стефани?
— Почакайте. — Гласът й едва се чуваше, хрипкав и накъсан. — Трябва да ви кажа, че…
— Не говори, скъпа. Отпусни се.
Някой заби в ръката й инжекция. Сабрина се унесе и забрави, че я объркваха със сестра й.
— Леко сътресение — отново гласът на Нат. Разговаряше с Гарт. Намираха се в малка стаичка със светлозелени завеси. Лявата й ръка беше някак особена. Сабрина я докосна с дясната и напипа гипса.
— Събуди ли се? — попита я усмихнат Нат. До него Гарт я наблюдаваше с потъмнели от безпокойство очи. Къде ли бяха децата?
— Пени и Клиф… — раздвижи пресъхналите си устни тя.
— В чакалнята са — отвърна Нат. — Ще ги видиш след минута. Впрочем можеш да си отидеш вкъщи, ако обещаеш, че ще изпълняваш предписанията. Ето, изпий това.
Той сложи ръка под раменете й, за да я повдигне, и й подаде чашата. Главата я болеше ужасно. — Стефани, обяснил съм на Гарт всичко, което трябва да правиш…
— Почакайте… — Защо всички й викаха Стефани?
— Не говори, само слушай. Имаш леко сътресение и счупена китка. Нищо друго. В следващите дни ще трябва само да лежиш. Остави семейството да готви и чисти. След четири седмици отново ще направим рентгенова снимка и ако ръката ти е наред, ще свалим гипса. Имаш ли въпроси?
— Защо ме наричате Стефани?
— Защото винаги съм те наричал така. А как искаш да те наричам? Госпожа Андерсън? Ще ти дам и успокоителни. В началото ще бъдеш малко дезориентирана, но след седмица ще се оправиш. Сега си почини. Ние ще дойдем пак след няколко минути.
Тя лежеше тихо и наблюдаваше пукнатините по тавана. Госпожа Андерсън. Стефани… Гарт. Надигна се. Сините джинси на сестра й бяха метнати на стола. Точно така, Стефани беше в Лондон, със съвсем здрава китка.
„О, Боже Господи! Трябва да й се обадя.“
Глава 11
Самолетът се приземи на летище „Хийтроу“ около десет вечерта. Бе летяла шестнайсет часа над континенти, морета, часови пояси и сега в таксито към площад „Кадоган“ Стефани се чувстваше смазана от умора.
От една година не бе виждала светлините на нощен Лондон. Отпуснала глава на седалката, тя отвори кадифеното портмоне и извади ключовете. Този път нямаше да бъде гост в разкошния дом на сестра си.
Не се наложи да ги използва, защото вратата се разтвори веднага щом застана до нея.
— Добре дошли най-после у дома, милейди! — посрещна я госпожа Търкъл. — Как ни липсвахте! Горе ли ще се качите най-напред или предпочитате да вечеряте, милейди?
Милейди. Въпреки умората Стефани потръпна от удоволствие при изричането на тази дума и онова, което означаваше — богат уютен дом, в който всичко е красиво, стилно и блестящо от чистота. Беше уморена до смърт. Утре щеше да му се порадва.