Тъкмо пробваше една вечерна рокля, когато настроението й се промени още веднъж. Роклята бе от лилава коприна и се спускаше по тялото, за да се разгърне в богат клош около глезените. Хванала небрежно украсения с пурпурни биета жакет, Стефани отново пристъпи към огледалото.
Оттам я гледаше една съвсем, истинска Сабрина. Как стана всичко? Тя зае царствената поза, характерна за сестра й, с вдигната глава, блеснали очи и леко извити в някакво очакване устни. После обу високите черни обувки и преметна през рамо жакета. Предизвикателен смях се изтръгна от гърдите й. Стефани церемониално се поклони на лейди Сабрина Лонгуърт.
— Няма нещо, което не бих могла да постигна — произнесе на глас тя и веднага се зае със списъка, който сестра й й бе дала. Трябваше първо да се обади в „Амбасадор“.
— Ще дойда само да прегледам пощата, Брайън. Изглежда, още не съм се аклиматизирала, така че ако няма нещо спешно, предпочитам да остана вкъщи няколко дни. В кой ден предпочиташ да почиваш?
— Четвъртък, милейди, ако нямате нищо против.
— Чудесно.
Тя се вслуша в собствения си глас. Спокоен, овладян. Никога не бе имала подчинени и никой не я беше учил как се разговаря с тях, но за Брайън гласът й звучеше познато. В четвъртък трябваше да отиде до галерията и да прегледа пощата на Сабрина.
Госпожа Търкъл се върна разтревожена и я завари да вади нещата от една чанта и да ги пълни в друга.
— Ще се разходя — обясни Стефани. — Вашата великолепна закуска успя да ме излекува почти напълно. Искам да прекарам тази седмица тихо и спокойно, така че ще си бъда вкъщи за вечеря почти всеки ден. Виждали ли сте някъде часовника ми? Не мога да го намеря.
— Ето го — извика прислужницата и го извади от малка пластмасова кутийка. — Там, където го държите обикновено.
— Снощи бях толкова уморена, че не помня.
Погледа часовника. Три и половина. Странно, как бе отлетял денят. Пени и Клиф трябваше да се върнат от училище всеки момент. Не! В Евънстън сега бе девет и половина сутринта. Сабрина щеше да ги посрещне. Сабрина! Имаха уговорка да се чуят по телефона. Обзе я чувство за вина. Как бе възможно да забрави семейството, децата си? Досега нито веднъж не бе помислила за тях.
Стефани затвори вратата на спалнята след госпожа Търкъл, седна на раклата и взе телефона в скута си. Затвори очи. Ето я нейната къща. Брястовете в двора хвърляха тъмни петна по стените. А ето и кухнята. Утринното слънце оцветява в медени тонове цялата обстановка. Пени и Клиф вече са грабнали кутиите със закуската. Сега вземат раниците си и тръгват за училище. В паметта й изплува алеята към централния вход на университета, по която с гръб към нея вървеше мъж. Гарт отиваше на работа. Къде беше Сабрина? Вероятно вече бе тръгнала на оглед из къщата. За пръв път ще й се наложи да говори по телефона. Стефани се усмихна дяволито, докато диктуваше на телефонистката номера в Евънстън.
— Със стопанката на къщата ли разговарям? На телефона е лейди Лонгуърт от Лондон. Бих искала да говоря с…
— Стефани! — радостно извика Сабрина от един океан разстояние. — Колко се радвам!
Стефани започна да разпитва за Гарт и децата.
— Сабрина, казвала ли си ми, че държиш часовника си на тоалетката си?
— Нищо чудно. Не помня.
— Сигурно си ми казвала, защото аз го оставих там снощи, преди да започна да се тъпча с плодовия сладкиш на госпожа Търкъл.
— О, сладкишът с плодове и сметана! Тя знае, че го обожавам. Сигурно ще ти приготви още един за рождения ден.
— Да ти се обадя ли тогава? Ти винаги ми се обаждаш и сега Гарт може да се учуди, че не съм те поздравила.
— Ще му кажа, че си се обадила да питаш как е минала екскурзията в Китай, и тогава си ме поздравила. Наслаждавай се на спокойствието си през тази седмица. Не се притеснявай за телефонната сметка.
Стефани долови нетърпение в гласа на сестра си.
— Той ще повярва. Бързаш ли?
— Имам доста работа. Трябва да ходя на покупки, да оправя къщата.
До болка познато, помисли си. След като затвори, тя се опита да си представи как сестра й шета из къщи, слага масата и разговаря с Гарт. После преглежда домашните на децата и ги целува за лека нощ. Прииска й се да позвъни отново, но се отказа. Сабрина бързаше. Освен това за една седмица къщата трябваше да бъде изцяло нейна. Стефани скочи от раклата и изтича по стълбите. Една седмица бе ужасно малко време. Трябваше да излезе и да се запознае с квартала.
Тръгна към площад „Слоун“. Какъв контраст! Старият Кралски театър срещу модерния универсален магазин „Питър Джоунс“, а по средата фонтанът с релефите, изобразяващи Чарлз II и неговата любовница Нел Гуейн. „Достолепният Лондон — мислеше. — Безгрижният Лондон. Оставя туристите да си мислят каквото пожелаят. За разлика от него Чикаго усърдно се старае да ги впечатли.“