— Понякога е доста груб и недодялан.
— Зная. Всички го разбрахме току-що.
— Понякога е приятен.
— А как иначе би могъл да задържи вниманието ти почти цяла година! — възкликна Александра. — Добре, няма да говорим за него. Искаш ли да ти покажа какво открих съвсем наскоро? — Поведе я към един тъмен ъгъл на балната зала и й показа малкото „С“ на паркета. — Колко остроумно от твоя страна! Скъпа, можеше да изпишеш инициалите си направо на входната врата. Не е било нужно да ги криеш.
Стефани се наведе да разгледа малката кафява буква.
— Остроумно — промълви тя. Сабрина й беше изпратила снимка на тази част от стаята, убедена, че никой никога няма да го открие. — Достатъчно голяма е. Стига ми да зная, че съм оставила тук своя знак.
На сутринта Стефани тръгна към „Амбасадор“ веднага щом закуси. Брайън имаше почивен ден и галерията беше заключена. Опита няколко ключа, докато единият прилегна, и влезе.
Бе идвала тук със сестра си. Вдигна щорите и пристъпи в дългото, тясно помещение, подредено като салон от осемнайсети век. Нямаше и следа от претрупаност. Само няколко изящни експоната, наредени на групи по два или три, блестяха позлатени от слънчевите лъчи. В дъното бе кабинетът на сестра й, с маса от черешово дърво, което тя използваше като бюро.
Стефани седна и разгледа дългите, ниски и претрупани с книги рафтове, дълбоките кресла за гости, ориенталските килими по стените. Тук присъстваха успехът и удовлетворението, самочувствието, парите и дори властта. Почувства се дребна като отражението си в сребърния чайник на малката масичка и се опита да възвърне усещанията, които я озариха през изминалата нощ — гордост, копнеж и самоувереност.
— Трябва да предприемеш нещо — каза тя на отражението си. — Досега си била само съпруга и домакиня. Един дом, един пропаднал бизнес, един мъж… дванайсет години… Защо не започнеш бизнеса си отново? Това е достатъчно за момента. Недей изрежда всичките си провали… Започни с първото.
Камбанката на входната врата звъннаха.
„Забравих да заключа“ — стресна се тя и тръгна към изложбената зала, за да обясни, че днес галерията няма да работи.
— А-ха, най-после някой се появи — каза най-тежкият мъж, когото бе виждала в живота си, седнал в един от столовете от епохата на регентството. Той тъкмо сваляше обувките си и масажираше краката си. — Имаш късмет. За малко да изпуснеш клиент. Тук ли работиш? Разбира се, какъв глупав въпрос зададох! Знаеш ли, че си едно красиво момиче? Нали комплиментите ми не те дразнят? Бети, жена ми, казва за такива като тебе, че имат „английски тен“. Мога да надуша чужденец, преди още да си е отворил устата. Където и по света да те срещна, веднага ще позная, че си англичанка. Виждам, че не откъсваш поглед от това столче. Капнал съм! Жената от сутринта ме мъкне по разни антикварни магазини. Не можах да видя даже смяната на караула пред Бъкингам! Влязох, защото иначе щях да седна на тротоара. Няма да ти счупя стола, не се безпокой.
— Мога ли да ви предложа нещо? — Стефани гледаше надолу, за да не издаде смеха, който напираше в гърдите й. — Искате ли да изненадате съпругата си с нещо наистина забележително? — Тя свали от един рафт вечерна дамска чанта и лупа и му ги подаде. — Погледнете тази кадифена чанта. Избродирана е от съвсем дребни мъниста. Датира от около 1690 година. С лупата можете да видите и мънистата, и копринения конец, с който са пришити.
Непознатият внимателно разгледа бродерията. Зрънцата бяха не по-големи от песъчинки, а конецът между тях — дори по-тънък. Без увеличителното стъкло флоралният мотив изглеждаше като рисунка.
— Не е лошо. Бети ще се прави на гранд дама с тази чантичка. Колко?
— Шестстотин фунта — каза напосоки Стефани, спомняйки си цените на френските дамски чантички от същата епоха в други антикварни магазини.
— Това колко долара прави?
— Хиляда и двеста.
— О, работите с хъс, лейди — подсвирна той. — Давам двеста. И те са много.
Стефани едва сдържа гнева си. Този непознат си позволяваше да се пазари, сякаш „Амбасадор“ беше сергия! Искаше й се да продаде нещо от галерията, но не допускаше и мисълта да се пазари. Тя се усмихна мило.
— Откъде сте, господин…
— Името ми е Пулем. От Омаха съм. Произвеждам колбаси.
Стефани си представи как стои с окървавена престилка пред пирамида от говежди бутове.
— Сигурно доста пътувате. Чикаго, Сан Франциско, Ню Йорк, Ню Орлийнс? — Докато изреждаше най-големите градове на Америка, гостът кимаше утвърдително. — И навсякъде водите със себе си и Бети, нали?
— Разбира се. Децата пораснаха. За какво й е да стои вкъщи?