— Съжалявам, госпожице — отвърна Тео, техният шофьор. — Майка ви ми каза да ви отведа направо в посолството.
— О, не! — изохка Стефани.
— Татко пак ще ни показва на някого — Сабрина притисна чантата си и се облегна назад. — Няма пък! Ще им се изхиля ей така!
— Аз пък ще се направя на кривогледа! — заяви сестра й.
Сабрина сви глава в раменете си и сгърчи едната си ръка.
Със събрани до носа очи, Стефани се изплези и взе да облизва брадичката си. Двете избухнаха в смях.
— По дяволите! — изръмжа Тео и момичетата тутакси надигнаха глави иззад седалката му. Какво лошо бяха направили? Оказа се, че шофьорът ругае колегите си на задръстеното кръстовище. — Ще трябва да висим поне един час. Станала е катастрофа.
Двете се спогледаха, осенени от една и съща идея, и още преди той да се обърне, вече тичаха по тротоара. Зад тях Тео с мъка си провираше път през тълпата и ги викаше, докато изчезнаха от погледа му зад един ъгъл.
— Ура! Най-после сме свободни! — пееше си Сабрина. — Нали е чудесно, Стефани?
— Страхотно!
Хванати за ръка, двете пресякоха площада и спряха пред изнесена на улицата скара. Докато Стефани с любопитство наблюдаваше как гостилничарят пече месо, сестра й оглеждаше потока от хора.
— Мина половин час — погледна часовника си тя. — Хайде да се връщаме. Тео скоро ще потегли.
Но преди да се обърнат, хората около тях изведнъж се разбягаха, разнесоха се уплашени викове и някакъв камък удари стената на сантиметри от главата на Стефани.
— Терористи! — извика Сабрина, грабна сестра си за ръката и хукна по стъпалата, които се спускаха край гостилницата към тежка, поли открехната врата. Двете се втурнаха вътре и затвориха плътно вратата след себе си.
Сгушени в полумрака на помещението, три деца ги наблюдаваха мълчаливо от леглото. Едното беше още бебе и щом Сабрина приближи, то заплака.
— Не плачи, миличко — прошепна тя и се обърна на гръцки към слабото, чернокосото момче, което беше като че ли най-голямото от трите. — Може ли да постоим тук за малко? На улицата се бият.
Момчето и сестра му бързо заговориха в един глас. Стефани погледна безпомощно сестра си. Говореха толкова бързо, че нищо не се разбираше. Момчето замълча и взе да ги оглежда, сетне промълви:
— Вие сте като огледало.
На улицата се разнесе трясък от счупени стъкла. Някакви мъже крещяха. Проехтяха изстрели и в стаята нахлу мирис на изгоряло. Момчето сложи бебето на походното легло в ъгъла и направи знак на сестра си да легне до него, после ги покри с одеяло.
— Какво да правим? — попита тя и малчуганът й посочи вратата.
— Знаеш, че не можем да излезем — сопна му се. Виковете от улицата се чуваха все по-близо. — Навън се бият терористи.
— Това е война за независимост, не са терористи — тихо отвърна той. Очарована от тази новина, Сабрина изтича към прозореца, но той я дръпна рязко и тя падна на пода. Стефани извика от уплаха.
— Прав е — важно заяви сестра й, докато ставаше. — Можеха да ме видят от прозореца. Исках да разбера какво мирише толкова лошо.
— Запалили са автомобили — отвърна хлапакът.
— Защо?
— За да препречат с тях улицата. Глупава американка!
— Откъде знаеш, че съм американка? — заяде се тя, но в този момент някой заудря по вратата.
— Трябва да се скрием — проплака Стефани. — Не трябва да ни открият!
— Къде да отидем? Ако ни намерят, ще си имаш неприятности — обърна се към хлапака.
Той се поколеба, после посочи под леглото. Тримата го хванаха от двете страни и го преместиха заедно с бебето и малкото момиче. На пода имаше плътно прилепнал капак. Той го повдигна и им посочи водещата надолу дървена стълба. Сабрина пое дъх и заслиза надолу. Уплашена до смърт, сестра й плахо я последва. Над главите им издрънча капакът, последван от шума на походното легло, което момчето връщаше на мястото му.
В подземието цареше непрогледен мрак. Влажният въздух бе изпълнен с миризма на гнило. Двете се опитаха да станат, но си удариха главите в ниския таван и отново притихнаха на пода. Сабрина потърси с опипване нещо, върху което да седнат, и докосна някаква лепкава торба. Оказа се чувал с картофи. „А-ха — помисли тя, значи сме в килер за зеленчуци.“
Стояха прегърнати и слушаха тежките стъпки над главите им. Някакъв груб мъжки глас задаваше въпроси, а момчето тихо отговаряше. Сабрина различи думата „оръжие“ и чу как техният домакин отговори с „не“. После някой започна да отваря чекмеджета и да ги изсипва на пода. Стефани се разтрепери.
— Тихо! — прошепна в ухото й Сабрина. — Скоро ще си тръгнат.