— Знаете ли, господин Пулем, Бети ще бъде единствената жена в Америка, притежаваща една толкова изящна чанта. Всички ще я молят да разгледат бродерията с лупата. Всяка жена ще иска да има същата. Но друга такава няма да намерите никъде по света. Това е уникат.
Настъпи пауза. Колбасарят обърна няколко пъти чантата, за да я огледа по-добре.
— Шестстотин долара — отсече накрая.
Стефани внимателно взе чантата от ръцете му и я сложи на мястото й.
— Съжалявам, господин Пулем. Исках да ви помогна да превърнете съпругата си в гранд дама.
— Седемстотин — предложи той. — Е, да кажем, седемстотин и петдесет. Крайна цена!
— Господин Пулем — обърна се към него Стефани. — В „Амбасадор“ пазарлъци не се водят.
Докато подреждаше експонатите на рафта, тя чу как той стана от стола и пристъпи към масичката.
— Здраво се пазариш, момиче. Ти май си американка, а? Не си англичанка. Прав ли съм? — Нареди дванадесет банкноти по сто долара. — Но ако Бети не я хареса, ще я върна. Предупреждавам те.
— Разбира се! — Стефани опакова чантата и му я подаде. — Струва ми се обаче, че излишно се притеснявате.
Той си обу обувките и взе кутията под мишница. Тя му подаде разписката.
— Ти си хубаво момиче. Страхотна си. На всичкото отгоре знаеш да се пазариш. Някой ден ще доведа и жената в този магазин. Като натрупам второто си състояние. Дано да е скоро.
Стефани въздъхна с облекчение и заключи външната врата. Беше щастлива. „Мога да постигна всичко, което поискам“ — повтори любимата си мисъл, после сложи парите в чекмеджето на Брайън заедно с кратка бележка и огледа тържествуващо галерията. Подобно на Сабрина тя бе оставила своя знак в „Амбасадор“.
Ресторант „Анабел“ е шумен само за хора, които търсят тишина и уединение. За повечето посетители обаче атмосферата му е изпълнена с възбуда и въодушевление, което им допада. Тук започват или свършват семейни съжителства, сключват се сделки, завързват се контакти. Членството в „Анабел“ е признак за изисканост, с каквато може да се сравни само менюто му.
Максим Стайвесънт ползваше „Анабел“ като място за делови срещи. Шумът и полуосветените сепарета осигуряваха повече дискретност от неговия офис. Имаше винаги резервирана маса в едно от тях.
В четвъртък вечерта той пристигна в компанията на някакъв дребен мъж със силни диоптри на очилата, малка брада и добре тренирано изражение на леко отегчение. Щом седнаха и зад тях застана келнерът с бутилка шардоне.
— Риба меч в сос от морски таралежи. Нещо наистина прекрасно. — Той погледна госта си, който кимна утвърдително. — Две порции. Останалото нека избере Луи. А сега ни донеси малко пастет и ни дай половин час време, преди да донесеш супата.
— Кой е Луи? — поинтересува се гостът на Макс.
— Главният готвач. Гениален!
— Само половин час ли ще говорим за бизнес?
— Половин час, за да се настроим за прекрасната вечеря. Колкото до бизнеса, той едва ли ще ни отнеме пет-десет минути. — Макс вдигна чашата си. — За славното минало!
Роналд Доулинг кимна за пореден път, отпи и вдигна вежди в знак на възхищение от виното.
— Значи предлагаш единствено вазата. Впечатляващо! Дори и в твоя опушен и мръсен склад…
— Не е мой, а на „Уестбридж Импортс“.
— А-ха, те ли изровиха вазата? Откъде? И къде са я транспортирали? Франция, или направо във Великобритания?
— „Анабел“ е доста шумен тази вечер — усмихна се Макс. — Не чух въпроса ти. Етруската ваза, която ти видя, е от колекцията на аристократично английско семейство, което продаде едно от именията си. Имаха нужда от пари. „Уестбридж Импортс“ беше посредник при продажбата. Когато експертите на компанията видели тази ваза, те ми се обадиха, защото знаят, че моите клиенти се интересуват от древни шедьоври и могат да платят за тях.
— Видях списъка в каталога — с тънка усмивчица отвърна Доулинг. — Тази приказка можеш да я разкажеш на някой новак, Стайвесънт. Не на мене. Дойдох от Торонто специално, за да я видя. Предлагам ти за нея милион и половина долара, но в отговор очаквам да чуя истината, а не приказки от „Хиляда и една нощ“.
— В изкуството, както и в секса, човек никога не знае кое е приказка и кое — истина.
— Не се шегувам.
— Роналд, ако ти кажа, че даден експонат е бил изнесен нелегално от Турция и включен в каталога като принадлежност на някакъв херцог, на когото съм платил двайсет хиляди лири стерлинги, за да се закълне в честта си, че е бил собственост на рода му от няколкостотин години, че експонатът после ще бъде внесен, отново нелегално, в страната на купувача, това няма ли също да ти прозвучи като приказка?