— Сабрина, искаш ли? Брайън може да управлява галерията още един-два дни. Той добре се справяше, докато ти беше в Китай. Ще се върнем в неделя вечерта. Слушаш ли ме?
— Не, извинявай. Разсеях се.
— Сега слушай. Заминаваме за Швейцария. Ще дойдеш ли с нас?
— Швейцария ли?
— Утре Брукс отива в Берн по работа и докато се занимава с бизнес, аз ще скучая, затова ми се иска да дойдеш с нас. В самолета има много място, а Брукс ще плати хотела ти. Ще се върнем в неделя. Идваш ли?
— Да — без колебание отвърна Стефани.
Габриела плесна с ръце. Стефани се усмихна и в този миг срещна погледа на Макс, който приближаваше тяхната маса. Келнерът прибра съдовете и сервира кафето.
Дансингът беше претъпкан и двамата танцуваха в тясно пространство.
— Защо ли досега не сме танцували нито веднъж? — запита Макс.
— Защо ли не сме разговаряли? — безразсъдно отвърна тя. Чувстваше се млада и красива, а по погледа му отгатваше, че той я желае.
— Имах впечатлението, че дребните, банални разговори с мен ще ти се сторят безвкусни.
— Което обяснява и защо досега не сме танцували.
— Кое, моето впечатление или твоето мнение за него?
— И двете.
— Остроумно, Сабрина. Ще вечеряш ли с мен утре?
— Не.
— Колко категорично! Даже без някакво извинение, например латиноамериканеца.
— Съжалявам. Ще бъда извън страната до неделя.
— Тогава в неделя вечерта.
— Късно е.
— Аз съм свободен в понеделник.
— О, в понеделник… отново ще пътувам.
Танцът свърши, но Макс все още я държеше в прегръдките си.
— Ще намерим някоя свободна вечер. Да ти се обадя ли следващата седмица?
Стефани кимна и двамата се върнаха на нейната маса.
Бе разтърсена от внезапно обзелите я чувства. Желаеше го. Един непознат — тайнствен, арогантен, със студени сини очи и самоуверен. Толкова различен от Гарт, доволен от своето местенце на света и немислещ за нищо по-добро. Какво ставаше с нея? Не бе пожелавала друг мъж, освен Гарт, а и към него не бе изпитвала такова привличане от години. Тя въздъхна с облекчение, че през следващите три дни ще бъде далеч от Лондон и никога вече няма да види Макс. Габи и Брукс танцуваха и Стефани се поколеба за секунда.
— Сбогом — каза тя, неспособна да прикрие съжалението в гласа си.
— До другата седмица. — Той целуна ръката й и се отдалечи. Проследи го с поглед, после грабна чашата си и келнерът се втурна да я долива.
Утре щеше да бъде в Берн. Слава Богу!
Самолетът на Брукс беше мебелиран с вграден диван, два фотьойла и дълга маса. Докато той четеше отчетите на своите швейцарски мениджъри, Стефани и Габриела си устроиха пиршество от френски сирена, плодове и черен хляб.
— Ще внедряват нова производствена линия за козметика — обясни Габриела. — Или стара линия, но с нови търговски марки. Брукс не желае да говори за това. Нямаш представа колко сложни са игрите в производството на червила и овлажнители. Кодови думи и цифри, пароли, секретни формули, шпиони от конкурентните компании. Голям бизнес, без съмнение.
Стефани отпусна глава на кадифената облегалка и отправи поглед през прозореца. Малки, зелени ниви, толкова различни от безкрайните открити пространства на Америка. Нищо в този свят не е като в Америка, помисли тя. Тук беше Стефани Андерсън, която пътуваше с частния самолет на свои приятели към Швейцария, а в пететажния дом в Лондон я очакваше преданата икономка и й приготвяше най-вкусната вечеря.
— Прекрасно — изрече на глас тя.
— Кое, гледката ли? Почакай да видиш Алпите. Знаеш ли какво ми хрумна? Да отидем до „Жулиет“! Не съм стъпвала там, откакто се дипломирахме. Искаш ли?
— Прекрасна идея!
Когато се озоваха в парка на колежа, и двете изпитаха разочарование. Колежът беше същият, но някак си по-невзрачен, отколкото го помнеха.
— В спомените ми къщата на професор Бозард ми изглеждаше величествена като замък. Оказва се, че била най-обикновена сграда — каза Габриела. — Виж колежанките. Колко са млади! Ние обаче бяхме по-изискани.
— Не съм сигурна — усмихна се Стефани.
— Разбира се, че бяхме!
— Не зная. Ние просто седяхме на онзи балкон, на четвъртия етаж и мечтаехме да пораснем.
— Третия!
— Моля?
— Двете с тебе живеехме на третия етаж, а на четвъртия живееше сестра ти с онова момиче от Ню Йорк. Забравих как се казваше.
— Дена Кардозо. Права си, третият етаж беше.
Двете се разходиха из парка и с всяка минута се чувстваха „все по-стари“, както отбеляза Стефани. Професор Бозард бе починал. Мястото му бе заел кръгъл, белобрад Дядо Коледа, когото двете завариха в гимнастическия салон да обсъжда поредния турнир с треньора по фехтовка.