Над тях бебето се разплака и двете чуха само как момчето каза „баща ми“.
— Къде? — попита мъжки глас.
— В Кипър.
— А-ха, патриот значи — засмя се мъжът.
Стъпките се насочиха към вратата. После настъпи тишина, нарушавана само от бебешкия плач.
Сабрина се изправи и изтупа праха от дрехите си и от полата на примрялата Стефани. Сред внезапно настъпилата тишина й хрумна още по-страшна мисъл. Ами ако момчето не ги пусне да излязат? Вероятно ги е намразило, защото се скриха и го оставиха само с полицаите. Ако затисне капака с нещо тежко, за да не могат да излязат? Тя рязко се изправи и заопипва дъските, за да намери капака. Нещо остро се вряза в пръста й.
— Къде си? — прошепна Стефани в тъмното.
В този момент капакът се надигна и двете замигаха на ярката светлина. Сабрина изпита срам. Момчето бе изплашено колкото тях!
Двете излязоха и седнаха на ръба на леглото. Бяха мръсни, със засъхнала по лицата черни вадички от тайно пролетите сълзи, а полите им бяха скъсани от гвоздеите по стълбата.
— Какво искаха? — попита Сабрина.
— Търсеха оръжие. Те са гръцки патриоти, борят се за независимостта на Кипър.
— Защо се бият тук?
— За да прогонят турците. — Момчето с отвращение произнесе последната дума.
— Нима тук има турци?
— Тук не, но в Кипър има доста. Бият се срещу гърците. И баща ми е там. Аз трябва да съм с него и да се бия с турците.
— Тогава кои бяха тези от улицата? — Смутена от собствената си настойчивост, Сабрина нервно потупваше с крак по пода.
— Гърци, турци и полицията — сви рамене хлапакът, сякаш го питаха за нещо очевидно.
— Къде е майка ти? — попита Стефани.
— Умря. За нас се грижи леля…
— Умряла ли? О, Сабрина, трябва да…
Ала сестра й сякаш не я чуваше. Гледаше втренчено събеседника си, явно разколебана дали да попита още нещо.
— Ти… наистина ли смяташ да се биеш?
— Разбира се, ако имах пушка. Ще убивам.
— Как се казваш? — Очите й бяха потъмнели от изумление.
— Димитри Карас.
Двамата се гледаха мълчаливо няколко секунди.
— Сабрина, вече е късно — приближи до нея Стефани. — Трябва да тръгваме. Щом майка им е умряла, може би е добре да…
— … ги вземем със себе си — довърши сестра й.
— Аз мога да се грижа за сестрите си — докачи се момчето.
— Разбира се. Ще дойдеш с нас съвсем за малко. Защо да не вечеряме у дома? — попита тя, подражавайки на майка си. — Нашият шофьор ще ви върне вкъщи.
Димитри не можеше да откъсне очи от нея. Горда и красива като кралица! Не знаеше дали я мрази, или обича.
— Добре — отвърна най-после той.
И полицаите, и пожарникарите, които се изсипаха на площада няколко минути по-късно, забравиха за горящите автомобили и се загледаха в странната групичка, която крачеше бодро по отсрещния тротоар. Едно гръцко момиченце с бебе на ръце, едно момче и две американски момиченца, целите изцапани и прашни, но прекрасни като Пепеляшки.
Полицаите веднага се досетиха, че адресът, който една от близначките им продиктува, бе на американското посолство. Какви ли обяснения щяха да дават?
Когато пристигнаха, предупредените по телефона служители вече ги чакаха пред входа на посолството. Лора с вик се спусна и прегърна децата си. След нея с каменно лице се появи и Гордън. Наоколо засвяткаха фотоапарати. Новината, че кипърски патриоти са отвлекли децата на американския шарже д’афер, бе привлякла трийсетина журналисти.
Сабрина се отпусна в успокояващата прегръдка на майка си. Всичко свърши добре. Най-после бяха у дома. Тя изведнъж си спомни за Димитри и се огледа. Той стоеше със сестрите си зад стената от журналисти и фотографи.
— Чакайте! — извика тя и като хвана сестра си за ръка, мина през вестникарския кордон и застана до Димитри.
— Това са нашите приятели. Те ни спасиха живота и аз ги поканих на вечеря.
— Сабрина! — Гласът на баща й прозвуча като плесница. — Нито дума повече! Достатъчно главоболия ни причини със своята дързост и нахалство!
— Това не е Сабрина, а Стефани! Ти ни обърка! — С премрежени от сълзи очи Сабрина видя как сестра й удряше с юмручето си ръката на Гордън и също плачеше. — Тя е Стефани! Не можеш да я обвиняваш така, пред всички. Не е направила нищо лошо! Двете заедно излязохме от колата, ако искаш да знаеш! Питай Тео, той ще ти каже как стана. После започнаха да стрелят и ние се скрихме. Защо ни обвиняваш?
Репортерите се приближиха още няколко крачки.
— Господине, може би малките госпожици ще ни кажат какво се е случило, ако нямате нищо против? — чу се глас.
С плътно стиснати устни баща им гледаше ту едната, ту другата.