Выбрать главу

Сабрина изгледа мрачно родителите си. Майка й бе постигнала целта, за която бе работила години наред. Гордън бе станал, посланик! И сега, когато най-после бе успяла, тя ги отпращаше далеч от себе си.

— Въпросът не е в Алжир, а в това, че татко вече е посланик. И тъй като двамата сте едно цяло, не искате да се тревожите, че можем да ви причиним неприятности. Толкова важни хора като вас не могат да си пилеят времето току-така.

Лора я зашлеви. За пръв път удряше детето си и след секунда, обзета от срам, се извини.

— Прости ми — прошепна тя.

— Тя не искаше да каже точно това — започна Стефани. — Ние просто не искаме да се отделяме от вас.

— Напротив! Точно това имах предвид. Ще замина! Не желая да живея с хора, които не ме искат.

— Разбира се, че искаме да бъдем заедно с вас. — Очите на майка им блестяха от гняв, но тя го овладя. — И двете ще ни липсвате ужасно. Но не можем да откажем това назначение заради вас. Алжир е град, пълен с опасности, училищата не са…

— Добре. Разбирам — прекъсна я Сабрина.

Настъпи тишина. Течаха последните минути, през които семейство Хартуел седяха заедно на масата в своя красив парижки дом. Скоро щяха да поемат в различни посоки. След малко Сабрина стана и тръгна към стаята си, последвана от сестра си.

Глава 3

Точно в три часа следобед махагоновите врати на голямата бална зала в хотел „Женева“ се отвориха, за да посрещнат четиристотин млади хора, дошли на своя абитуриентски бал.

Те бяха от десетината училища, разположени на брега на Женевското езеро. Всички се познаваха от други празненства, спортни състезания, екскурзии до големите градове на Европа. Дори и тази сутрин преди бала бяха участвали в годишния спортен празник на Женевското езеро — последното състезание, в което можеха да извоюват награда за своите училища. Сега, облечени официално, изискани и усмихнати, те бяха готови да се впуснат в последното състезание, което училищата им спонсорираха — търсенето на брачен партньор.

Облечена в рокля от лимонено жълт шифон, Стефани седна до Дена и Ани и се огледа. Сабрина трябваше да влезе всеки момент. Искаше й се непременно да поговори с нея. Изпитваше потребност да излее душата си, да сподели колко много неща се бяха случили от тази сутрин досега, а можеше да ги сподели само със сестра си. Всъщност през последната година Стефани не изпитваше онази по детски силна потребност от присъствието на Сабрина. Вече три години живееха и учеха заедно с още сто и двайсет момичета в „Жулиет“. Никога преди не бяха живели толкова дълго на едно място. Всяка от тях имаше свой живот, различни приятели и различни интереси. Стефани делеше една стая с Дена Кардозо на четвъртия етаж, а Сабрина живееше на третия с Габриел дьо Мартел. Спортуваха в различни групи, учеха в различни класове, но винаги чувстваха близостта си, сякаш бяха свързани с невидима нишка. Понякога успяваха да откраднат един следобед или почивен ден и излизаха заедно. „Да осмислим нещата“ — казваше Сабрина в такива моменти и щастлива се облягаше назад, готова да слуша и да говори.

— Хей, ти пак се размечта! — подхвърли Дена, докато келнерът наливаше шампанско в чашата й. — Слез на земята. Искам да вдигна, тост. За колежа! Да върви по дяволите!

— Стига, Дена! Ти всъщност не искаш да постъпиш в университет, нали? — отвърна Стефани.

— Искам още да си живеем като съквартирантки.

— Тогава ела в Париж с мен и Сабрина.

— Вие ще учите в Брин Мор, заедно с мен.

— Аз заминавам за Париж, Дена. Ще уча в Сорбоната.

— Вашите родители са ви записали в Брин Мор.

— Да, но ние се записахме в Сорбоната. Скоро ще разберат, че със сестра ми имаме сериозни намерения.

— А-ха. Предстои сериозен разговор — вдигна вежди приятелката й.

Стефани поклати глава. Всичко стана благодарете решимостта на сестра й. Без нея тя щеше да отстъпи, въпреки че парите за образованието им си бяха техни, наследство от дядо им. Лора и Гордън искаха да ги запишат в Брин Мор, защото било крайно време да се върнат в Америка. Но те искаха да учат във Франция. Години наред бяха мечтали само за Париж.

— Виждала ли си сестра ми? — Тревожеше се, че щом започнат танците, няма да им остане никакво време за разговор.

— Не съм, но виждам твоя Чарлз — отвърна Ани. — Ей го там. Хм, готин е. Впрочем ти къде беше днес следобед, след състезанието?

— Разхождах се — разсеяно отвърна Стефани, докато наблюдаваше Чарлз. Той разговаряше със свой съученик. Копнеж сви сърцето й, когато се усмихна, също както се бе усмихвал на нея по време на следобедната им разходка. Бе я прегърнал и извел от залата след катастрофалния й резултат по фехтовка.