Зад него изстрелите и виковете продължаваха. Разпознаваше гласовете на хора, които вече не бяха сред живите.
Тази нощ бе на косъм да удари Жан Ги, беше толкова близо, че се уплаши.
Гневът и друг път го бе спохождал. Със сигурност се бе случвало да го дразнят и да изпитват търпението му. Жълти журналисти, заподозрени, адвокати на защитата, дори колеги. Но рядко се случваше да е толкова близо до физически сблъсък.
Успя да се овладее. Но с такова голямо усилие, че остана изтощен и задъхан. Наранен.
Знаеше го. Знаеше, че никой заподозрян или колега не го бе вбесявал и довеждал толкова близо до физическата агресия, тъй като не можеше да го нарани дълбоко.
Но близък човек можеше. И го стори.
Същият сте като хакера.
Вярно ли беше?
Не, разбира се, помисли си Гамаш. Бовоар просто изразяваше негодуванието си.
Което не значеше, че греши.
Отново въздъхна и се почувства така, сякаш не му достига въздух.
Може би трябваше да признае на Жан Ги, че всъщност разследва случая с изтеклия видеозапис. Трябваше да му се довери. Но проблемът не беше в доверието. А в желанието да го предпази. Не би подложил младия си заместник на това. Вярно, случвало се бе да се изкуши, ала събитията от последния четвърт час заличиха и последните му колебания. Бовоар бе все още твърде уязвим и наскърбен, неукрепнал здравословно. Човекът, разпространил видеозаписа, беше могъщ и отмъстителен. И в сегашното си състояние Жан Ги бе твърде слаб, за да му се противопостави.
Не, това бе задача за хора, които са заменими. В кариерата и във всичко останало.
Главният инспектор се изправи и отиде да изключи компютъра. Видеото бе започнало отначало и преди да го спре, Гамаш видя отново как Бовоар посреща куршума. Олюлява се. И пада тежко върху бетонния под.
Едва сега осъзна, че Жан Ги всъщност така и не се изправя.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА
Гамаш реши да остане във временния щаб и си направи кана кафе.
Нямаше смисъл да се мъчи да заспива отново. Погледна часовника на бюрото си. Четири и четиридесет и три. Така или иначе не му оставаше много време за сън. Наистина.
Остави чашата си върху купчина листове и чукна по клавиатурата. Изчака информацията да се появи, после отново затрака по клавишите. Кликаше с мишката и плъзгаше надолу. Четеше. Още и още.
В крайна сметка очилата свършиха добра работа. Почуди се какво ли можеше да направи, ако бе взел оръжието си. Мисълта бе непоносима.
Главният инспектор раздвижи мишката и продължи да чете. Четеше, без да спира.
Оказа се лесно да открие кратка биография на върховен съдия Тиери Пино. Канадците харесваха отворените общества. Възхваляваха ги. Душа даваха да са образец на прозрачност, а важните решения да се вземат при отворени врата. Властимащите и обществените личности носеха отговорност за делата си и животът им се гледаше като под лупа.
Суета.
И както в повечето отворени общества, малцина си правеха труда да тестват границите, да видят къде и кога отвореното става затворено. Но граница винаги имаше. Главен инспектор Гамаш я откри минути по-късно.
Проучи публичните сведения за професионалния живот на върховен съдия Пино. Издигането му като прокурор, преподавателската дейност като професор по право в университета "Лавал". Изкачването му до съдийската скамейка. А после и до поста върховен съдия.
Вдовец с три деца и четирима внуци. Трима от тях — живи. Четвъртият — не.
Гамаш знаеше историята. Комисар Брюнел му бе разказала как детето било убито от пиян шофьор. Инспекторът искаше да разбере кой е бил извършителят и подозираше самия Пино.
Какво друго би могло да разтърси до такава степен човек, ударил дъното? Спирането на алкохола бе преобърнало живота му. Дали мъртвото внуче бе дало на Тиери Пино втори шанс за живот?
Това би могло да обясни и странната връзка между върховния съдия и младия Брайън. И двамата знаеха какво е усещането да чуеш глухия звук от удара. Да почувстваш разклащането на колата.
И да разбереш причината.
Арман Гамаш седна на бюрото си и се опита да си представи какво е усещането. Опита се да си представи, че самият той е на волана на автомобила и току-що е осъзнал какво е станало. Представи си как излиза.
Но въображението му спря дотам. Някои неща излизаха отвъд представите.
За да прочисти съзнанието си, инспекторът отново посегна към клавиатурата и поднови търсенето на информация за злополуката. Ала такава липсваше.