Ами рецензията?
Изабел Лакост я прочете и настръхна. Все едно гледаше порнографски филм, в който един от участниците умира. Защото това бе целта на рецензията. Да убие един успех в зародиш. Да убие твореца у човека.
Натисна бутона и принтерът взе да ръмжи, сякаш имаше лош дъх в устата, преди да изплюе копията.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЕТА
— Жан Ги?
Гамаш почука на вратата. Никой не отговори.
Изчака малко, после натисна бравата. Беше отключено и влезе.
Бовоар лежеше под завивките на месинговото легло и спеше дълбоко. Дори похъркваше леко.
Главният инспектор задържа поглед върху него, после обърна глава към отворената врата на банята. Без да изпуска заместника си от око, влезе вътре и огледа умивалника. Там, до дезодоранта и пастата за зъби, имаше шишенце с таблетки.
Хвърли поглед в огледалото, за да се увери, че Бовоар още спи, и посегна към опаковката. Шишенцето имаше етикет с името на Жан Ги и дата. Предписани му бяха петнайсет таблетки оксиконтин. Трябваше да взема по една вечер в случай на нужда. Гамаш свали капачката и изсипа хапчетата върху дланта си. Бяха останали седем.
Но кога бе изпълнена рецептата? Детективът върна хапчетата обратно, затвори шишенцето и погледна в долния край на етикета. Датата бе отпечатана с много ситни цифри. Гамаш извади очилата за четене от джоба си, сложи ги и отново взе шишенцето.
Жан Ги изпъшка.
Главният инспектор застина и впери поглед в огледалото. Бавно остави лекарството на мястото му и свали очилата.
Отражението на Бовоар се размърда в леглото.
Гамаш излезе заднешком от банята. Една крачка, две. После спря до леглото.
— Жан Ги?
Още един стон, този път по-ясен и по-силен.
През белите памучни завеси в спалнята нахлуваше хладен и влажен вятър. Навън ръмеше и главният инспектор чуваше приглушеното трополене на дъжда по листата. Долавяше и мириса на пушек от дървата в камините на селските къщи.
Затвори прозореца и отново се обърна към леглото. Бовоар бе заровил лице във възглавницата.
Малко след седем сутринта се бе обадила Изабел Лакост. Тъкмо слизала от магистралата. Била открила нещо в архива.
Гамаш държеше младият инспектор да участва в разговора с Лакост.
Той самият се бе върнал в пансиона да си вземе душ, да се избръсне и преоблече.
— Жан Ги? — прошепна отново и наведе глава, за да застане лице в лице с леко олигавения инспектор.
Бовоар повдигна натежалите си клепачи и през тесните цепки погледна към Гамаш с глуповата усмивка. После рязко отвори очи и хлъцна от изненада, усмивката му се изпари и той рязко отдръпна глава от лицето на главния инспектор.
— Не се тревожи — изрече началникът и се изправи. — Държа се като безукорен джентълмен.
На сънения мъж му отне малко време да схване смисъла, после се изкиска.
— Поне купих ли ви шампанско? — попита и разтърка съня, полепнал по очите му.
— Е, направи кана хубаво кафе.
— Снощи? — попита Жан Ги и се надигна в леглото. — Тук?
— Не, във временния щаб. — Арман Гамаш го погледна изпитателно. — Помниш ли?
Бовоар се взря озадачено в началника, после поклати глава.
— Съжалявам. Май още спя. — Разтърка лицето си в опит да си спомни.
Гамаш дръпна един стол до леглото му и седна.
— Колко е часът? — попита младият инспектор и се огледа.
— Малко след седем.
— Ще ставам — каза Жан Ги и посегна към юргана.
— Не. Още не. — Старшият детектив звучеше спокойно, но категорично, и Бовоар застина с ръка във въздуха, преди бавно да я отпусне върху завивката. — Трябва да поговорим за снощи.
Главният инспектор се вгледа във все още сънливия мъж. Заместникът му изглеждаше объркан.
— Наистина ли вярваш в онова, което каза? — попита Гамаш. — Така ли се чувстваш? Ако си бил искрен, трябва да ми го кажеш сега, по светло. За да поговорим по въпроса.
— В какво да вярвам?
— В онова, което каза снощи. Че съм искал видеото да бъде разпространено, че по нищо не се различавам от хакера.
Бовоар се ококори.
— Така ли съм казал? Снощи?
— Не помниш ли?
— Помня, че гледах видеото и се разстроих. Но не и защо. Наистина ли казах това?
— Наистина. — Главният инспектор внимателно се вгледа в лицето му. Жан Ги изглеждаше искрено втрещен.
Но така по-добре ли беше? Бовоар може и да не мислеше наистина онова, което бе казал, но това означаваше и друго — че не може да си спомни. Че бе претърпял краткотрайна загуба на паметта.