Гамаш го погледна изпитателно. Младият инспектор, усетил тежестта на критичния му поглед, се изчерви.
— Много съжалявам — повтори Жан Ги. — Разбира се, че не смятам така. Не мога да повярвам, че съм го казал. Съжалявам.
И изглеждаше напълно искрен.
Арман Гамаш вдигна ръка.
— Знам, че съжаляваш. Не съм дошъл да те наказвам. Тук съм, защото смятам, че се нуждаеш от помощ…
— Не се нуждая. Добре съм, наистина.
— Не си. Отслабваш, напрегнат си. Станал си сприхав. Снощи при разпита на мадам Коутс даде израз на гнева си. Твърде самонадеяно си позволи да нападаш върховния съдия.
— Той започна пръв.
— Това не е училищен двор. Заподозрените ни предизвикват непрекъснато. Ние сме длъжни да запазим спокойствие. Ти си позволи да излезеш от равновесие.
— За щастие, вие бяхте там да ме уравновесите отново — отвърна Бовоар.
Гамаш го погледна пак, не му убягна леката язвителност в думите му.
— Какво става, Жан Ги? Трябва да ми кажеш.
— Просто съм уморен. — Разтри лицето си. — Но вече съм по-добре. По-силен.
– Не си. Беше започнал да се подобряваш, но сега си по-зле. Имаш нужда от още помощ. Трябва да продължиш посещенията си при психотерапевтите в Sûreté.
— Ще помисля.
— Няма какво да мислиш — заяви Гамаш. — Колко таблетки оксиконтин вземаш?
Бовоар понечи да възроптае, но си замълча.
— Колкото е предписано в рецептата.
— И колко е това? — попита главният инспектор със строго изражение и остър поглед.
— По едно хапче всяка вечер.
— Вземаш ли повече?
— Не.
Вторачиха се един в друг. Дълбоките кафяви очи на Гамаш не трепваха.
— Вземаш ли? — повтори.
— Не — отсече Бовоар. — Вижте, работата ни сблъсква с достатъчно наркомани, не искам да ставам като тях.
— И смяташ, че наркоманите са го искали? — настоя старшият детектив. — Мислиш, че Сюзан, Брайън и Пино са очаквали да станат зависими? Никой не си поставя такава цел в началото.
— Просто съм уморен и малко напрегнат. Това е всичко. Хапчетата облекчават болката и ми помагат да спя, нищо повече. Наистина.
— Ще възобновиш посещенията си при психотерапевт, а аз ще те наблюдавам. Разбра ли? — Гамаш стана и отнесе стола обратно в ъгъла на стаята. — Ако наистина няма никакъв проблем, психотерапевтът ще ми каже. Но ако има, ще се нуждаеш от още помощ.
— Като например? — Бовоар изглеждаше втрещен.
— Каквото решим аз и психотерапевтът. Това не е наказание, Жан Ги. — Тонът на началника омекна. — Аз самият продължавам с терапията. И все още имам лоши дни. Знам какво преживяваш. Но всеки от нас е пострадал по различен начин и всеки от нас ще се възстанови според собствените си сили.
Гамаш се загледа в по-младия мъж за момент.
— Знам колко ужасно е това за теб. Ти си затворен човек, добър човек. Силен човек. Защо иначе бих избрал точно теб сред стотици полицаи? Ти си мой заместник, защото ти имам доверие. Знам колко си умен и колко си смел. А точно сега трябва да си смел, Жан Ги. Заради мен, заради управлението. Заради себе си. Трябва да потърсиш помощ, за да се оправиш. Моля те.
Бовоар затвори очи. И тогава си спомни. Предишната нощ. Когато гледа видеото отново и отново, все едно го виждаше за пръв път. Видя себе си, улучен от куршум.
И как Гамаш си тръгва. Обръща му гръб. Зарязва го да умре сам.
Отвори очи. Главният инспектор го гледаше с почти същото изражение като във фабриката.
— Ще го направя — изрече Жан Ги.
Гамаш кимна.
— Bon.
И си тръгна. Като в онзи кошмарен ден. Както би сторил винаги — Бовоар не се и съмняваше в това.
Гамаш винаги щеше да го напуска.
Жан Ги Бовоар бръкна под възглавницата, извади миниатюрното шишенце и изтръска една таблетка върху дланта си. Избръсна се, облече се и когато слезе на долния етаж, вече се чувстваше чудесно.
— Какво откри? — попита главен инспектор Гамаш.
Закусваха в бистрото, тъй като трябваше да говорят насаме и не искаха да споделят общата трапезария, както и поверителната информация, с останалите гости на пансиона.
Пред всеки от полицаите стоеше голяма чаша cafe au lait с пухкав каймак.
— Ето това. — Полицай Лакост сложи копията от статията върху дървената маса и се загледа през прозореца, докато Гамаш и Бовоар четяха.
Ситният дъжд се бе превърнал в мокра мъгла, провиснала над хълмовете около Трите бора, и селото изглеждаше още по-уединено от обичайното. Сякаш останалата част от света не съществуваше. Само това място. Изпълнено с тишина и спокойствие.
Огънят пукаше в камината. Съвсем тихо, колкото да пропъди студа.