Полицай Лакост бе изцедена от умора. Искаше й се да вземе един кроасан и чашата си с cafe au lait и да се сгуши на огромния диван до камината. Да се зачете в някое оръфано романче от книжарницата на Мирна. За комисар Мегре. Да редува четене и дрямка. Четене и дрямка. Край камината. Докато външният свят потъне в мъглата заедно с всичките си тревоги.
Но тя знаеше, че тревогите, впримчили в клопката си цялото село, бяха тук.
Инспектор Бовоар пръв вдигна глава и я погледна в очите.
— Много добре — изрече и почука с пръсти по статията. — Сигурно е отнело цяла нощ.
— Почти — призна Изабел.
Двамата погледнаха към главния инспектор, който отделяше твърде много време за прочитането на един кратък, хаплив отзив.
Най-накрая Арман Гамаш остави листа на масата и свали очилата си. Сервитьорът донесе храната им. Препечени филийки и домашно приготвен confiture за Бовоар. Френски палачинки с ароматни круши и боровинки за Лакост. За да не заспи по обратния път от Монреал, си бе представяла каква закуска ще си поръча. Тази спечели. За главния инспектор имаше купичка овесена каша със стафиди, сметана и кафява захар.
Гамаш разбърка кашата и отново посегна към статията.
Лакост остави в чинията си вилицата и ножа.
— Това ли е, шефе, как смятате? Причината за убийството на Лилиан Дайсън?
Старшият детектив си пое дълбоко въздух.
— Така смятам. Трябва да потвърдим, да допълним някои данни и дати, но мисля, че вече имаме мотив. А знаем, че е имало и възможност.
Когато приключиха със закуската, Бовоар и Лакост тръгнаха към временния щаб. Но Гамаш имаше да свърши още нещо в заведението.
Отвори летящата врата към кухнята и откри собственика на бистрото, който стоеше до работния плот и режеше ягоди и пъпеш.
— Оливие?
Мъжът се сепна и изтърва ножа.
— За бога, не си ли чувал, че не бива да стряскаш така човек с остър предмет в ръка?
— Дойдох да говоря с теб.
Главният инспектор затвори вратата след себе си.
— Зает съм.
— И аз, Оливие. Но въпреки това се налага да поговорим.
Ножът прорязваше ягодите и оставяше върху дъската тънки плодови резенчета и капки червен сок.
— Знам, че си ми ядосан. Имаш пълното право да се чувстваш така, защото случилото се е непростимо. В своя защита мога да кажа единствено, че не беше злонамерено и нямаше за цел да ти навреди…
— Но се случи. — Оливие стовари ножа върху дъската. — Мислиш ли, че само защото станалото не е било злонамерено, престоят ми в затвора е бил по-малко ужасен? Мислиш ли, че когато онези мъже ме обикаляха в двора, съм си мислил: О, няма проблем, всичко ще бъде наред, защото онзи мил главен инспектор не е искал да ми навреди?
Светлокосият мъж се разтрепери толкова силно, че се наложи да се хване за ръба на кухненския плот.
— Нямаш представа какво е усещането да знаеш, че истината ще излезе наяве. Да вярваш на адвокатите, на съдиите.
На главния инспектор. Че ще те пуснат на свобода. И после да чуеш присъдата. Виновен.
За момент гневът на Оливие изчезна, изместен от изумление и шок. От онази единствена дума, присъдата.
— Виновен съм, разбира се, за много неща. Знам го. Опитах се да изкупя вината си към хората. Но…
— Дай им време — каза тихо Гамаш. Стоеше срещу собственика на бистрото, от другата страна на работната маса, с изпънат гръб и изправени рамене. И също стискаше дървения плот. С побелели кокалчета на пръстите. — Обичат те. Срамота е, ако не го забелязваш.
— Не ми изнасяй лекции на тема срам, господин главен инспектор — изръмжа Оливие.
Арман Гамаш го изгледа мълчаливо, после кимна.
— Извинявай. Просто исках да го знаеш.
— За да мога да ти простя? Така че да ти олекне? Е, може би това е твоят затвор, господин главен инспектор. Твоето наказание.
Детективът се замисли.
— Сигурно е така.
— Приключи ли? — попита Оливие. — Това ли е всичко?
Гамаш си пое дълбоко въздух и издиша.
— Не съвсем. Имам още един въпрос. Относно партито на Клара.
Собственикът на бистрото взе ножа, но ръката му все още трепереше твърде много, за да го използва.
— Кога наехте доставчиците на храна?
— Веднага щом решихме да организираме празненството, преди около три месеца.
— Партито твоя идея ли беше?
— На Питър.
— Кой състави списъка с гостите?
— Изготвихме го всички заедно.
— В това число и Клара? — попита Гамаш.
Оливие хладно кимна.
— Значи много хора са знаели за партито седмици по-рано?
Светлокосият мъж отново кимна, но без да гледа главния инспектор в очите.