— Merci, Оливие — каза детективът и остана загледан в русата глава, наведена над дъската за рязане. — Мислиш ли, че е възможно да сме се озовали в една и съща килия?
Когато собственикът на бистрото не отговори, Арман Гамаш тръгна към вратата, но след миг спря и отново се обърна.
— Обаче се чудя кои са пазачите. И у кого е ключът.
Инспекторът се взира в него известно време, после си тръгна.
Цяла сутрин Арман Гамаш и екипът му събираха информация.
Следобед, около един, телефонът звънна. Обаждаше се Клара Мороу.
— Вие и хората ви свободни ли сте за вечеря? — попита. — Всичко е толкова печално, че решихме да задушим една сьомга и да поканим гости.
— Това не е ли незаконно? — попита инспекторът.
Клара се засмя.
— Не като смърт от задушаване. А като сготвено на пара.
— Честно казано, нямам нищо против, така или иначе — призна Гамаш.
— Чудесно. Нищо официално. Ех famille.
Детективът се усмихна на този френски израз. Рен-Мари често го използваше. Означаваше нещо като "елате по пантофи", по семейному, но всъщност бе много повече. Не го употребяваше за всеки лежерен случай и за всеки гост. Пазеше го за специални хора, които смяташе за част от семейството. Беше особено състояние, комплимент. Споделена близост.
— Приемам — каза. — И съм сигурен, че и колегите ще са очаровани. Merci, Клара.
Арман Гамаш звънна на Рен-Мари, после си взе душ и погледна с копнеж към леглото.
Стаята му, също като останалите в пансиона на Габри и Оливие, бе изненадващо семпла. Но не спартанска, а елегантна и луксозна посвоему. С белоснежни чаршафи и завивка с гъши пух. Върху широките дъски от борово дърво на пода бяха разстлани ръчно тъкани ориенталски килими, останали още от времето, когато пансионът е бил междинна станция за дилижанси. Гамаш се почуди колко ли пътници като него са отсядали точно в тази стая. За кратък отдих в трудното и опасно пътуване.
И дали са стигали живи.
Пансионът не можеше да се мери с величествения СПА хотел на хълма. Гамаш вероятно би могъл да отседне и там, но с течение на годините нещата, от които се нуждаеше, ставаха все по-малко. Семейство, приятели. Книги. Разходки с Рен-Мари и Хенри, тяхното куче.
И здрав осемчасов нощен сън в семпла спалня.
Сега, докато седеше на ръба на леглото и се обуваше, копнееше просто да се просне по гръб и да усети как потъва в меката завивка. Да затвори натежалите си клепачи и да забрави всичко.
Да заспи.
Но го чакаше още път.
Полицаите от Sûreté прекосиха затревения площад в мократа мъгла и пристигнаха в дома на Клара и Питър.
— Заповядайте — посрещна ги домакинът с усмивка. — Не, не се събувайте. Рут е тук и според мен е минала през всички локви по пътя насам.
Всички сведоха поглед към пода, осеян — разбира се — с кални отпечатъци от обувки.
Бовоар поклати глава.
— Очаквах да видя следи от копита.
— Може би точно затова не си събува обувките — подхвърли Питър.
Полицаите от Sûreté старателно избърсаха подметките си на изтривалката пред входната врата.
Къщата ухаеше на сьомга и прясно изпечен хляб, долавяха се леки нотки на лимон и копър.
— Вечерята скоро ще е готова — каза домакинът и ги поведе към всекидневната.
В рамките на минути Бовоар и Лакост вече имаха вино в чашите си. Гамаш се чувстваше уморен и помоли за вода. Изабел потърси компанията на Норман и Полет. Жан Ги се впусна в разговор с Мирна и Габри — навярно защото бяха възможно най-далеч от Рут, подозираше главният инспектор.
Арман Гамаш огледа помещението. Вече му беше навик. Да забелязва кой къде е и какво прави.
Оливие стоеше до библиотеката с гръб към стаята. Изглеждаше видимо впечатлен от книгите, но Гамаш подозираше, че е разглеждал тези рафтове много пъти.
Франсоа Мароа и Дени Фортен стояха заедно, макар да не си говореха. Гамаш се зачуди къде е другият галерист. Андре Кастонге.
И после го откри — в ъгъла на стаята. Разговаряше с върховен съдия Пино, а младият Брайън ги наблюдаваше отстрани.
Какво изразяваше лицето на младежа, запита се Гамаш. Искаше се усилие да задълбаеш под татуировките — пречупения кръст, вдигнатия среден пръст, надписа "Шибай се". И да видиш други изражения. Брайън определено бе нащрек. Бдителен. Не беше безразличният младеж от онази вечер.
— Сигурно се шегувате — повиши глас Кастонге. — Не ми казвайте, че ви харесва!
Главният инспектор пристъпи малко по-близо. Всички останали хвърлиха поглед натам, после леко се отдръпнаха. С изключение на Брайън. Той не мръдна от мястото си.