— Не просто я харесвам, намирам я за удивителна — тъкмо казваше Пино.
— Загуба на време! — отсече галеристът и стисна още по-силно почти празната си чаша с червено вино.
Гамаш отново скъси дистанцията и забеляза, че мъжете са застанали пред една от картините на Клара. Етюд с ръце. Едни стиснати, други в юмрук, трети полуотворени… или полузатворени — в зависимост от личното усещане на зрителя.
— Пълна безвкусица — заяви Кастонге, а Пино му направи знак да говори по-тихо. — Всички разправят колко е велико, обаче знаете ли какво? — Галеристът се наведе към съдията и Гамаш се вгледа внимателно в устните му с надеждата да разчете следващите му думи. — Хората, които смятат така, са идиоти. Дебили. Болни мозъци.
Детективът нямаше защо да се тревожи дали ще чуе. Всички чуха. Андре Кастонге направо изкрещя мнението си.
Кръгът около галериста се разшири още повече. Пино огледа стаята — търсеше Клара, предположи Гамаш. И се надяваше, че не е чула мнението на госта за собствените й картини.
После върховният съдия отново заби суров поглед в събеседника си. Гамаш бе виждал този поглед в съда. Рядко бе насочен към него, по-често — към адвокат, превишил правата си.
Ако Кастонге бе Звездата на смъртта, главата му щеше да избухне.
— Съжалявам да го чуя, Андре — каза Пино с хладен тон. — Може би някой ден ще споделиш мнението ми.
Съдията се обърна и тръгна.
— Да споделя? — извика Кастонге след него. — да споделя? Божичко, пробвайте да използвате мозъка си!
Тиери Пино забави ход, все още с гръб към галериста. Всички присъстващи наблюдаваха в пълно мълчание. После върховният съдия продължи нататък.
И Андре Кастонге остана съвсем сам.
— Трябва да удари дъното — заяви Сюзан.
— Аз съм удрял много дъна — обади се Габри. — И го намирам за полезно[85].
Гамаш се огледа за Клара, но нея, за щастие, я нямаше. Най-вероятно бе в кухнята и приготвяше вечерята. През отворената врата се носеха вълшебни аромати, които почти разсеяха зловонието от думите на Кастонге.
— Е — рече Рут, обърна гръб на пийналия галерист и насочи вниманието си към Сюзан. — Разправят, че обичаш чашката.
— Напълно вярно — отвърна тя. — Всички в рода ми са пияндета. Къркат каквото им падне: течност за запалки, отпадни: води… Един от чичовците ми даже се кълнял, че може да превръща урината във вино.
— Не думай? — ококори се Рут. — Аз пък мога да превръщам виното в урина. Успял ли е да усъвършенства процеса?
— Както може да се предположи, умрял е, преди да се родя, но майка ми имаше казан за алкохол и вареше в него каквото й скимне. Грах, рози. Лампи.
Рут я погледна скептично.
— Да бе! Грах?
И все пак изглеждаше готова да опита. Опъна глътка от питието си и наклони чашата си към Сюзан.
— Обзалагам се, че майка ти никога не е пробвала това.
— Какво е? — попита Сюзан. — Ако е дестилиран ориенталски килим, опитвала го е. Имаше вкус на дядо ми, но важен е крайният резултат.
Рут изглеждаше впечатлена, но поклати глава.
— Това е личната ми рецепта. Джин, пелин и детски сълзи.
Сюзан не се впечатли изобщо.
Арман Гамаш реши да не се включва в този разговор.
Точно тогава Питър извика "Вечеря!" и гостите тръгнаха към кухнята в колона по един.
Клара бе запалила свещи из просторната трапезария, а в средата на дългата чамова маса бе наредила по дължина вази с цветя.
Докато сядаше на мястото си, Арман Гамаш забеляза, че тримата търговци на картини се движат в комплект. Също като анонимните алкохолици — Сюзан, Тиери и Брайън.
— За какво си мислите? — попита Мирна и се настани от дясната страна на детектива. После му подаде панерче с топли франзелки.
— За групи по трима.
— Сериозно? Миналия път, когато ви попитах, разсъждавахте за Хъмпти Дъмпти.
— Божичко — измърмори Рут от другата страна на инспектора, — никога няма да разгадаят това убийство.
Гамаш изгледа възрастната поетеса.
— Познайте какво си мисля в момента.
Тя го прониза с хладен поглед, присви сините си очи и лицето й застина. После се засмя.
— Точно така си е — изрече и си взе още хляб. — Аз съм всичко това, че и отгоре!
Подносът със задушена сьомга се подаваше от ръка на ръка в едната посока, а пролетните зеленчуци и салатата се движеха в другата. И всички си сипваха в чиниите.
— Групи по трима значи. Като онези тримцата там: Кърли, Лари и Мо[86]? — Рут кимна към търговците на картини.
Франсоа Мароа се засмя, но Андре Кастонге изглеждаше замаян и вкиснат.
86
Рут ги сравнява с комиците Кърли Хауърд, Лари Файн и Мо Хауърд, известни като "Тройка дебили"