— Има мой портрет?
— Там се забелязва ярък контраст. Тъмните отсенки, дърветата на заден план. Частично засенченото й лице. Буреносното изражение. С изключение на една миниатюрна точица. Едва забележим намек за светлина в очите й.
— Надежда — обади се Мирна.
— Надежда. Или пък не. — Гамаш се обърна към Франсоа Мароа. — Вие казахте нещо любопитно, когато стояхме пред този портрет. Спомняте ли си?
Арт дилърът изглеждаше озадачен.
— Казал съм нещо полезно?
— Не си ли спомняте?
Мароа замълча за момент — беше от онези рядко срещани хора, които умееха да накарат околните да чакат, без да ги изтощава. Накрая се усмихна.
— Попитах дали ви се струва истинско — изрече.
— Точно така — кимна главният инспектор. — Дали е истинско, или е просто игра на светлосенки. Предложена надежда, която впоследствие е отнета. Особен вид жестокост.
Арман Гамаш огледа присъстващите.
— Ето какво лежи в основата на това престъпление, на това убийство. Колко истинска всъщност е била светлината. Дали човекът наистина е бил щастлив, или само се е преструвал?
— И не махах с ръка, а потъвах — каза Клара.
Отново забеляза благия поглед на Гамаш под дълбокия белег.
— Никой не чу го — мъртвеца — цитира, — а той стенеше все така тихо: Бях по-дълбоко, отколкото смятахте, и не махах с ръка, а потъвах.
Но този път, докато изричаше стиховете, художничката не мислеше за Питър. Сети се за другиго.
За себе си. За това, че цял живот се преструваше. Гледаше към светлата страна на живота, но невинаги я усещаше. Ала стига толкова. Нещата щяха да се променят.
Всички притихнаха, чуваше се единствено трополенето на дъжда.
— C'est ça — изрече Гамаш. — Колко често бъркаме едното с другото? Твърде уплашени или твърде забързани, за да видим какво всъщност се случва? Да видим, че някой потъва?
— Но удавниците понякога ги спасяват.
Всички отместиха очи от инспектора към човека, който се бе обадил. Младият мъж. Брайън.
Гамаш мълчаливо огледа татуировките, обеците, метала по дрехите и по кожата му. После бавно кимна и отмести поглед към останалите.
— Въпросът, който ни измъчваше, бе дали Лилиан Дайсън е била спасена. Дали е успяла да се промени? Или става въпрос за лъжлива надежда? Била е алкохоличка. Жестока, безмилостна, егоистична жена. Наранявала е абсолютно всеки, когото е познавала.
— Но невинаги е била такава — вметна Клара. — Някога беше добър човек. Добър приятел. Някога.
— Повечето хора са такива в началото — обади се Сюзан. — Болшинството не са родени в затвора или под някой мост, нито в сборище на наркомани. Човек става такъв впоследствие.
— Хората са способни да се променят към по-лошо — заяви главният инспектор. — Но колко често стават по-добри?
— Аз вярвам, че се случва — каза Сюзан.
— Лилиан беше ли се променила? — попита я Гамаш.
— Така смятам. Или поне се опитваше.
— А вие?
— Какво аз? — попита жената, макар че не бе нужно пояснение.
— Променихте ли се?
Последва дълго мълчание.
— Надявам се — отвърна Сюзан. Л
Инспекторът сниши глас, така че всички се напрегнаха да го чуят.
— Но дали това е истинска надежда? Или просто игра на светлината?
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И СЕДМА
— Лъжете ни на всяка крачка, а после махвате с ръка, все едно е лоша привичка. — Гамаш продължаваше да се взира в Сюзан. — Това не ми звучи като истинска промяна. Звучи ми като ситуативна етика. Промяна според ситуацията, ако е удобно. А голяма част от случилото се през последните дни е крайно неудобно. Например фактът, че вашата довереница е дошла на партито на Клара.
— Но аз дори не знаех, че Лилиан е била тук — изрече жената. — Нали ви го казах.
— Така е. Но после ни казахте и много други неща. Например че не знаете за кого се отнася прочутото изречение Иде му отвътре да твори с такава лекота, както облекчава физиологичните си нужди. А то е за вас.
— За вас? — ахна Клара и се обърна към жизнерадостната жена до себе си.
— Рецензията е била последният тласък — заяви Гамаш. — След нея е дошло свободното падане. И приземяването в Организацията на анонимните алкохолици, където може да сте се променили… или пък не. Но вие не сте единственият човек от вашата група, който излъга. — Гамаш отмести поглед към мъжа, седнал до Сюзан на дивана. — Вие също излъгахте, сър.