Клара се усмихна.
— Лилиан си беше Лилиан. Не би могъл да промениш намеренията й. Не се тревожи за това.
Взе ръцете на Питър и нежно ги стисна, после го целуна по устните.
И тръгна. Мина през тяхната портичка, продължи по тяхната алея и влезе в своята къща.
Точно преди да затвори вратата, Питър се сети за нещо друго.
— Възкръснала! — извика. — Надеждата пребивава сред съвременните майстори. — Взираше се в затворената врата, сигурен, че е извикал навреме. Сигурен, че го е чула. — Запаметих рецензиите, Клара. Само добрите. Знам ги наизуст.
Но художничката бе вътре в дома си. Облегната на вратата си.
Бръкна със затворени очи в джоба и измъкна оттам жетона. Жетона на начинаещия.
Стисна го толкова здраво, че молитвата се отпечата върху дланта й.
Жан Ги взе телефона и започна да набира номера. Две, три, четири цифри… Стигна по-далеч от всеки друг път. Шест цифри, седем.
По дланите му изби пот, главата му се замая.
Погледна през прозореца и видя как главният инспектор хвърли чантата си отзад в колата.
Арман Гамаш затвори задната врата на автомобила, обърна се и се загледа в Рут и Брайън.
Тогава някой друг навлезе в полезрението му.
Оливие вървеше съвсем бавно, сякаш пристъпваше към противопехотна мина. Спря само веднъж, после продължи и спря отново чак когато стигна до пейката. И до Рут.
Старата поетеса не помръдна, продължи да се взира в небето.
— Ще седи там цяла вечност, разбира се — каза Питър и застана до Гамаш. — да чака нещо, което никога няма да се случи.
Инспекторът се обърна към него.
— Не вярвате, че Роза ще се върне?
— Не, не вярвам. Нито пък вие. Нищо хубаво няма в лъжливата надежда — изрече сурово.
— Днес не очаквате ли чудо? — попита детективът.
— А вие очаквате ли?
— Винаги. И никога не оставам разочарован. След малко се прибирам у дома при жената, която обичам и която ме обича. Работя нещо, в което вярвам, с хора, на които се възхищавам. Всяка сутрин, когато се надигна от леглото и спусна крака на пода, се чувствам така, сякаш вървя по вода. — Гамаш погледна Питър в очите. — Както отбеляза Брайън снощи, удавниците понякога ги спасяват.
Докато гледаха нататък, Оливие седна на пейката и се загледа в небето заедно с Брайън и Рут. После свали синята си жилетка и я наметна върху раменете на старицата. Възрастната поетеса не помръдна. Ала след малко проговори.
— Благодаря — каза. — Тъпак.
Единайсет цифри.
Телефонът звънеше. Жан Ги едва не затвори. Сърцето му хлопаше оглушително и той бе сигурен, че никога няма да чуе, ако отсреща му вдигнат. Но пък тогава той и без това щеше да се срути в несвяст по всяка вероятност.
— Oui, âllo? — чу се жизнерадостен глас.
— Ало? — успя да изрече той. — Ани?
Арман Гамаш проследи с поглед как Питър Мороу бавно шофира по улица "Мулен" и си тръгва от Трите бора.
Когато отново се обърна към селото, видя как Рут се изправи на крака и се загледа в далечината. И тогава го чу. Далечен крясък. Познат крясък.
Жената вдигна поглед към небето, притиснала синята жилетка към шията си с кокалеста, осеяна с вени ръка.
Слънцето надничаше през малка пролука между облаците. Огорчената стара поетеса обърна лице към звука и светлината. Напрегнато потърси в далечината нещо едва доловимо, нещо почти невидимо.
И в уморените й очи се появи миниатюрна точица. Искрица, проблясък.