Выбрать главу

Той съжаляваше, че никога не бе проявил интерес към някое увлекателно хоби, както колегите, които гледаха тропически рибки, колекционираха марки, или обикаляха по планините на Уелс. И какво щеше да каже на своите съседи? Добро утро, казвам се Сам, уволних се от Форин офис и, е, не мога да ви разправя нищо за моята работа там. На старите войни им е позволено да пишат мемоари и да отегчават туристите в утринните барове. Но не и на онези, които са прекарали своя живот под други имена и с друга самоличност. Те трябва да останат безмълвни за цял живот.

Мисис Фой от отдела за пътнически документи, една вдовица с изваяно като статуя тяло, наближаваща четиридесетте, потрепваше със своите токчета по плочките, докато пресичаше фоайето. Доста от служителите на Сенчъри Хаус бяха опитвали своя късмет със Сюзън Фой, но тя нямаше славата на лекомислена жена.

Пътищата им се засякоха. Тя спря и се обърна. По някаква причина възелът на вратовръзката на Маккрийди се бе смъкнал до средата на гърдите. Тя протегна ръце и го стегна до най-горното копче на ризата. Гоунт стоеше отстрани и наблюдаваше. Той бе твърде млад, за да е гледал Джейн Ръсел, ето защо не можеше да направи очевидното сравнение.

— Сам, трябва да си вземеш някоя вкъщи, за да ти приготвя нещо питателно — каза тя.

Денис Гоунт наблюдаваше как се полюляват бедрата й, докато пресичаше фоайето до вратите на асансьора. Той се питаше как ли може да се почувства човек, ако получи нещо питателно от мисис Фой. Или обратното.

Сам Маккрийди отвори остъклената врата, водеща към улицата. Вълна от горещ летен въздух нахлу вътре. Той се обърна, посегна към вътрешния джоб на сакото и извади един плик.

— Дай им това, Денис. Утре сутринта. В края на краищата, това е, което искат.

Денис го взе и се втренчи в него.

— Ти си го носил през цялото време — каза той. — Не си го писал днес. Проклет стар мошеник?

Но той говореше на полюляващата се врата.

Маккрийди сви надясно и тръгна бавно към отстоящия на половин миля Уестминстърски мост, преметнал сакото на рамо. Разхлаби вратовръзката и върна възела обратно до третото копче на ризата. Беше един от задушните следобеди на необичайно горещото лято на 1990 година. Автобусите с първите връщащи се от работа хора минаваха край него в посока към Олд Кент роуд.

Сигурно щеше да е чудесно да се намираш край морето днес, помисли си той. В края на краищата, може би щеше да се реши да вземе онази къщичка в Девън с лодката в пристанището. Можеше дори да покани там мисис Фой. За нещо питателно.

Уестминстърският мост се изправи пред него. От другата страна сградата на Парламента извисяваше своите кули към синьото небе.

По средата на моста един вестникопродавец стоеше зад щанд с купчина броеве на „Ивнинг Стандарт“. До краката му имаше плакат. На него пишеше: БУШ — ГОРБИ — КРАЯТ НА СТУДЕНАТА ВОЙНА — ОФИЦИАЛНО. Маккрийди спря, за да си купи един вестник.

— Благодаря, господине — каза вестникарят. Той посочи с ръка към плаката. — Всичко вече свърши, нали?

— Свърши? — попита Маккрийди.

— Да. Всички тези международни кризи. Вече са неща от миналото.

— Каква чудесна идея — съгласи се Маккрийди и продължи по-нататък.

Четири седмици по-късно Саддам Хюсеин окупира Кувейт. Сам Маккрийди чу новината, докато ловеше риба, отдалечен на две мили от Девънския бряг. Той помисли малко и реши, че е дошло време да смени стръвта.