Според процедурата, той се обади най-напред на лекаря за спешни случаи, в Германия винаги съпровождан от пожарната команда. След това позвъни в полицейския президиум и помоли да го свържат с централата на отдел „Тежки престъпления“. Каза на телефониста къде се намира, какво беше открил и поиска да изпратят още двама униформени полицаи. Съобщението стигна до Групата за убийства, известна като Първа К, на десетия и единадесетия етаж на грозната, функционална, зелена бетонна сграда, заемаща една от страните на площад Вайдмаркт. Директорът на Първа К възложи задачата на един комисар и двама помощници. От документите по-късно можеше да се види, че те са пристигнали в апартамента в Ханвалд в 10.40 часа преди обяд, точно когато лекарят е напускал.
Той огледа по-отблизо труповете, провери за признаци на живот, не се докосна до нищо друго и тръгна, за да напише официалния си доклад. Комисарят, чието име беше Петър Шилер, го срещна на стълбите. Шилер познаваше отпреди този лекар.
— С какво разполагаме? — попита. Не влизаше в задълженията на лекаря да прави аутопсия, той просто трябваше да установи факта на смъртта.
— Две тела. Едно мъжко и едно женско. Едно облечено и едно голо.
— Причина за смъртта? — попита Шилер.
— Огнестрелни рани, бих казал.
— Време?
— Аз не съм патолог. Но може би от един до три дена. Вкочаняването на телата е добре изразено. Всъщност, това е неофициално становище. Аз си свърших работата. Трябва да тръгвам.
Шилер се качи горе с единия помощник. Другият се зае да записва свидетелските показания на фрау Попович и книжаря. Съседи започнаха да се събират нагоре-надолу по улицата. Пред къщата имаше вече три полицейски коли.
Подобно на своя униформен колега, Шилер подсвирна, когато видя обстановката в голямата спалня. Ренате Хаймендорф и нейният сводник все още лежаха там, където бяха паднали, главата на почти голата жена се намираше близо до вратата, под чийто праг беше изтекла кръвта навън. Сводникът беше проснат до телевизора от другата страна на стаята, с изражение на лицето, запазило все още своята изненада. Телевизорът беше изключен. Леглото с черните копринени чаршафи още носеше вдлъбнатините на две тела, които някога са лежали в него.
Стъпвайки внимателно, Шилер отваряше с един пръст едно след друго шкафовете и чекмеджетата.
— Проститутка — каза той. — Кол-гърл или нещо по-добро. Питам се дали не са знаели на долния етаж. Ще трябва да узнаем. Всъщност, нуждаем се от показанията на всички наематели. Състави списък с имената им.
Помощник-комисарят Викерт беше готов да тръгне, когато спря:
— Виждал съм този мъж някъде преди… Хопе. Бернхард Хопе. Грабеж на банка, мисля. Закоравял престъпник.
— Отлично — изрече иронично Шилер, — това е всичко, от което се нуждаем. Разчистване на сметки между бандитите.
Имаше два телефона в апартамента, но Шилер дори и с ръкавици на ръцете не ги използва. По тях можеше да има отпечатъци от пръсти. Той слезе долу и се обади от телефона на книжаря. Преди това постави на пост двама униформени полицая пред вратата на къщата, друг в антрето и четвърти пред вратата на апартамента.
Свърза се със своя началник Райнер Хартвиг и му предаде, че може би в убийството е въвлечен престъпния свят. Хартвиг реши, че е по-добре да се обади на шефа на Криминалната служба. Ако Викерт беше прав и тялото е на гангстер, тогава трябваше да се консултират с експерти от други отдели — например тези, които се занимаваха с грабежи и изнудвания.
Междувременно Хартвиг изпрати група съдебни технически лица; един фотограф и четири човека за снемане на отпечатъци от пръстите. Апартаментът щеше да бъде на тяхно разположение в продължение на часове, докато не вземеха за анализ и последния отпечатък или драскотина, последното влакънце или частица, които можеха да представляват някакъв интерес. Хартвиг отдели още осем човека от техните задължения. Щеше да има много чукане по вратите в търсене на свидетели, които да са забелязали някой да влиза или да излиза от къщата.
От документите по-късно можеше да се види, че техническите лица са пристигнали в 11.31 преди обяд и са останали почти осем часа.
В този час Сам Маккрийди остави втората си чаша кафе и сгъна картата. Той бе разяснил внимателно на Моренц подробностите за двете срещи с Панкратин, показа му последната фотография на съветския генерал и го предупреди, че мъжът ще бъде в неугледната униформа на руски ефрейтор с войнишко кепе на главата и ще пристигне с джип ГАЗ. Така беше писал руснакът в своето съобщение.
— За съжаление той предполага, че ще се срещне с мен. Трябва да се надяваме, че ще си спомни за теб от Берлин и ще предаде пакета. Сега, за колата. Тя се намира долу на паркинга. Ще излезем да покараме следобед, за да свикнеш с нея. Черна лимузина БМВ, с Вюрцбургска регистрация, понеже ти си родом от Рейнска област, но сега живееш и работиш във Вюрцбург. Ще ти дам по-късно легендата ти и съответстващите документи. Кола с този номер наистина съществува. Тя наистина е черна лимузина БМВ. Но колата, която ще караш, е собственост на нашия филиал. Тя е пресичала няколко пъти границата при Заал Бридж и да се надяваме, че няма да им направи впечатление. Шофьорите винаги са били различни, защото колата е фирмена. Тя винаги е ходила в Йена, очевидно за да посети заводите „Карл Цайс“. В нея никога не е имало тайници. Но сега ще бъде различно. Под акумулатора има плоска преграда, невидима на пръв поглед. Тя е достатъчно голяма, за да побере пакета, който ще получиш от Смоленск.