Когато Херман се обърна, за да излезе, генералният директор, който говореше свободно английски, добави още една забележка:
— Доктор Херман, англичаните използват един израз, който искам да ви препоръчам. Не го убивай, но не е нужно излишно да се мъчиш да го оставиш жив.
Той каза римувания цитат на английски. Доктор Херман разбра неговия смисъл, но бе озадачен от думата излишно. В своята канцелария той провери в речника и реши, че излишно е вероятно най-добрият превод. Не бе получавал по-явен намек в цялата си кариера като офицер от разузнаването. Свърза се с централния регистър към отдел „Личен състав“.
— Изпратете ми биографичните данни на един от нашите служители, Бруно Моренц — заповяда той.
В два часа Сам Маккрийди се намираше все още на хълма, където бяха пристигнали с Джонсън в седем сутринта. Той подозираше, че първата среща край Ваймар се е провалила, но нищо не се знаеше със сигурност: Моренц можеше да пристигне на зазоряване. Но той не се появи. Маккрийди отново разчете наум неговото време: среща в дванадесет часа, потегляне в дванадесет и десет, час и четиридесет и пет минути път — всеки момент Моренц трябваше да се появи. Той насочи отново бинокъла към далечината оттатък границата.
Джонсън четеше някакъв местен вестник, купен от франкенвалдската сервизна станция, когато телефонът тихо иззвъня. Той вдигна слушалката и след малко я подаде на Маккрийди.
— Правителствените комуникационни служби — докладва късо, — искат да говорят с теб.
Някакъв приятел на Маккрийди се обаждаше от Челтнъм.
— Виж, Сам — каза гласът, — мисля, че знам къде се намираш. Интензивността на радиосъобщенията в близост до теб изведнъж нарасна. Препоръчвам ти да се свържеш с Архимед. Те имат по-добри възможности от нас.
Линията прекъсна.
— Свържи ме с Архимед — каза Маккрийди на Джонсън. — С дежурния офицер от източногерманската секция.
Джонсън започна да набира телефона.
В средата на петдесетте години британското правителство, действайки чрез британската армия на Рейн, закупи един порутен стар замък, намиращ се високо в планините Харц, недалеч от живописното историческо градче Гослар. Харц представляват верига от гористи планински възвишения, през които се извива източногерманската граница — понякога по склона на някой хълм, понякога край някое скалисто дефиле. Това бе предпочитаното място, където потенциалните източногермански бегълци опитваха своя късмет.
Шлос Льовенщайн бе възстановен от британците привидно като място, предназначено за база на военни оркестри — една уловка, поддържана от непрестанните звуци на репетиращи музиканти, които се разнасяха от замъка с помощта на магнетофони и усилватели. Но при ремонта на покрива инженерите от Челтнъм монтираха няколко доста сложни антени, които бяха подобрявани технологично с годините. Въпреки че канеха в замъка от време на време местните германски големци на истински концерти, изнасяни от повикани за случая военни състави, Льовенщайн представляваше в действителност филиал на Челтнъм с кодово име Архимед. Оттук се подслушваха безкрайните разговори на източногерманците и руснаците по радиоефира оттатък границата. Мястото бе идеално за тази цел — височината даваше възможност за безукорно получаване на сигналите.
— Да, ние току-що говорихме с Челтнъм — каза дежурният офицер, когато Маккрийди се представи. — Казаха, че може да се обърнете направо към нас.
Когато затвори телефона след краткия разговор, Маккрийди беше пребледнял.
— Полицията в Йена е побесняла — обясни той на Джонсън. — Несъмнено вън от Йена е станала някаква катастрофа. В южната част. Западногерманска кола, чиито отличителни белези не са съобщили, се е сблъскала с един трабант. Западногерманецът е ударил един от полицаите, които са проверявали инцидента, и е избягал с патрулната кола. Разбира се, това може да не е нашият човек.
Джонсън отзивчиво поклати с глава, но и той не вярваше на това предположение повече от Маккрийди.
— Какво ще правим сега? — попита той.
Маккрийди седна на задния капак на рейндж роувъра, стиснал с ръце главата си.
— Ще чакаме — каза. — Нищо друго не можем да направим. Архимед ще ни се обади, ако научи нещо повече.
В същото време черното БМВ беше откарано в двора на полицейското управление в Йена. Никой не мислеше за отпечатъци от пръстите — знаеха кого търсеха да арестуват. Полицаят със счупения нос даваше подробни показания заедно със своя колега. Шофьорът на трабанта беше разпитан, подобно на цяла дузина свидетели на случая.