На бюрото на районния полицейски началник лежеше паспортът на името на Ханс Граубер, изтърван на пътя от нападнатия полицай. Други детективи ровеха из вещите и документите в коженото куфарче и чантата. Доведоха за разпит директора по продажбите в чужбина на „Цайс“, който заяви, че никога не е чувал за Ханс Граубер, независимо, че в миналото е поддържал делови отношения с БКИ във Вюрцбург. Когато му показаха препоръчителните писма с неговия подпис, той отрече подписът да е негов, независимо от приликата. Неговият кошмар тепърва започваше.
Тъй като паспортът беше западногермански, началникът на полицията се обади по установения ред на местния филиал на ЩАЗИ. След десет минути те му позвъниха:
Колата да се пренесе с автовлекач до главния гараж на Ерфурт, разпоредиха безапелационно. Престанете да я пипате и да оставяте отпечатъци от пръсти по нея. Искаме също да получим всички вещи, взети от колата, както и копия от изявленията на всички свидетели. Незабавно.
Полковникът от полицията знаеше с кого си има работа. Когато ЩАЗИ заповядваше, той трябваше да се подчини.
Черното БМВ пристигна в главния гараж на ЩАЗИ в Ерфурт на ремарке и механиците на тайната полиция започнаха работа.
Полицейският началник трябваше да признае, че хората от ЩАЗИ имаха право. Постъпката на западногерманеца беше нелогична. Вместо да плати солидна глоба за шофиране в пияно състояние, сега го заплашваха дълги години затвор. Защо бе избягал? Във всеки случай, каквото и да искаха да правят с колата, неговата работа бе да го залови. Той заповяда на всички полицейски коли и патрулиращи двойки в града да си отварят очите за Граубер и откраднатата кола. Описанието достигна по радиото до всички участъци — на север от Йена до Аполда и на запад до Ваймар. Полицията не се обърна чрез пресата за помощ от гражданството. Обществената помощ за полицията е рядък лукс в една полицейска държава. Но интензивните радиосъобщения бяха засечени от Архимед.
В четири часа следобед доктор Херман се обади в Кьолн на Дитер Ауст. Той не му съобщи резултата от лабораторните тестове, нито какво бе получил предишната вечер от Йохан Принц. Не беше нужно Ауст да знае всичко това.
— Искам да говорите лично с фрау Моренц — каза той. — Изпратихте ли жена от службата при нея? Добре, задръжте я там. Ако полицията се появи, за да разпита фрау Моренц, не им създавайте пречки, но ме уведомете. Опитайте се да измъкнете от нея някаква следа къде би могъл да отиде — някоя ваканционно селище, апартамента на някое момиче, при роднини — всичко, което може да помогне. Използвайте наличните хора, за да проучат всяка насока, която тя може да ви даде. Докладвайте ми всякакви резултати.
— Той няма никакви роднини в Германия — започна в отговор Ауст, който също бе проучвал досието на Моренц, — освен съпругата си, сина и дъщерята. Мисля, че дъщеря му е хипи; живее незаконно в Дюселдорф. Ще трябва да я посетя, в случай че се наложи.
— Направете го — нареди Херман и затвори телефона.
Въз основа на един факт, който забеляза в досието на Моренц, той изпрати за незабавна проверка кодиран сигнал до Волфганг Фитцау, агент на външното разузнаване в състава на германското посолство в Лондон.
В пет часа телефонът, намиращ се в рейндж роувъра, звънна. Маккрийди вдигна слушалката. Мислеше, че е Лондон или Архимед. Гласът, който чу, бе тънък, тенекиен, като че ли този, който говореше, се задушаваше.
— Сам, това ти ли си, Сам?
Маккрийди настръхна.
— Да — отвърна отсечено, — аз съм.
— Съжалявам, Сам. Ужасно съжалявам. Всичко обърках…
— Добре ли си? — каза настойчиво Маккрийди. Моренц прахосваше ценни секунди.
— Провалих се, Сам. С мене всичко е свършено. Нямах намерение да я убивам. Обичах я, Сам. Обичах я…
Маккрийди хлопна слушалката, прекъсвайки връзката. Никой не можеше да проведе телефонен разговор със западна държава от източногерманска телефонна кабина. Всички контакти бяха забранени от източногерманците. Но СИС държеше една безопасна квартира в района на Лайпциг, обитавана от местен агент, който работеше за Лондон. Сигналът при набиране на този телефонен номер от Източна Германия преминаваше през специална апаратура, която го излъчваше към сателит и оттам се препредаваше обратно на Запад. Но разговорите не можеха да продължат повече от четири секунди, за да не бъде засечен източникът на сигнала и открито неговото местонахождение. Празните приказки на Моренц продължиха девет секунди. Въпреки че Маккрийди не знаеше това, подслушвателната станция на ЩАЗИ успя да засече сигнала в района на Лайпциг, когато връзката бе прекъсната. Още шест секунди и те щяха да стигнат до тайната квартира и нейния обитател. Моренц знаеше, че трябва да използва телефона само в краен случай и да говори съвсем кратко.