Правилата за разпространяване на информация в тайните служби се спазват безпогрешно. Всички знаят толкова, колкото им е необходимо, за да изпълнят своите задължения. По този начин, ако отнякъде изтече съзнателно или поради небрежност информация, вредата разумно се ограничава. Но това понякога има и обратен ефект. Информацията, която би могла да промени събитията, не се предава по етапния ред, защото никой не мисли, че е важна.
На дежурните от подслушвателната станция Архимед в планините Харц, както и на онези, които отговаряха в Челтнъм за Източна Германия, бе наредено да изпращат незабавно на Маккрийди съобщенията, свързани с имената Граубер или Моренц. Никой не бе помислил обаче да предупреди онези, които подслушваха дипломатическия и военен радиообмен на съюзническите държави.
Съобщението, което държеше в ръка, имаше отбелязано време 4.22 часа, сряда следобед. Неговото съдържание бе:
От Херман
За Фитцау
Незабавно. Свържете се с мисис А. Фаркуарсън, по баща Моренц, с предполагаемо местожителство Лондон. Попитайте дали е видяла или чула нещо за или от своя брат през последните четири дена. Край.
Той никога не ми е казвал, че има сестра в Лондон. Никога не ми е казвал, че има въобще сестра, помисли си Маккрийди. Започна да се пита дали няма други неща в миналото на неговия приятел Бруно, които той да не знае. Измъкна телефонния указател от един рафт и затърси на името Фаркуарсън.
За щастие тази фамилия не се среща често. Имаше четиридесет абонати с нея, но нито един не бе означен с Мисис А. Започна да телефонира по реда на изписаните имена. От първите седем, пет отговориха, че не познават мисис Фаркуарсън. Двама не се обадиха. Постигна успех с осмия; в указателя името му бе Робърт Фаркуарсън. От отсрещната страна чу женски глас.
— Да, аз съм мисис Фаркуарсън.
Не се ли усещаше слабо немският акцент?
— Вие мисис А. Фаркуарсън ли сте? — Да.
— Извинете за безпокойството, мисис Фаркуарсън. Аз съм от имиграционната служба в Хийтроу. Случайно да имате брат на име Бруно Моренц?
Последва дълга пауза.
— Той там ли се намира? На летище Хийтроу?
— Забранено ми е да казвам, мадам. Освен ако не сте неговата сестра.
— Да, аз съм Аделхайд Фаркуарсън. Бруно Моренц е мой брат. Мога ли да говоря с него?
— Страхувам се, че в този момент не можете. Ще бъдете ли на този адрес, след, да кажем, петнадесет минути. Много е важно.
— Да, тук съм.
Маккрийди се обади по телефона, за да поръча служебна кола и шофьор и се спусна надолу към първия етаж.
Жилището представляваше голям апартамент-студио, намиращо се на най-горния етаж на солидно построена вила, закътана зад Риджънтс парк роуд. Той се изкачи догоре и натисна звънеца. Мисис Фаркуарсън го посрещна, облечена в художническа рубашка и го въведе в разхвърляното студио, чийто под бе осеян със скици, а на няколко триножника имаше поставени недовършени картини.
Тя бе привлекателна жена, с побеляла като на брат си коса. Маккрийди прецени, че е по-възрастна от Бруно. Мисис Фаркуарсън почисти едно място, покани го да седне и посрещна със спокойствие неговия поглед. Маккрийди забеляза две чаши за кафе, намиращи се на съседната маса. И двете бяха празни. Той успя да докосне една от тях, докато мисис Фаркуарсън сядаше. Чашата бе още топла.
— Какво мога да направя за вас, мистър…
— Джоунс. Мога ли да ви задам няколко въпроса относно вашия брат, хер Бруно Моренц?
— Защо?
— Свързано е с моите задължения в имиграционната служба.
— Вие ме лъжете, мистър Джоунс.
— Така ли мислите?
— Да, брат ми няма намерение да идва тук. А ако пожелае, не би имал проблеми с имиграционните служби. Знаете, че е западногермански гражданин. Вие полицай ли сте?
— Не, мисис Фаркуарсън. Но съм приятел на Бруно. Нашата съвместна работа води началото си от далечното минало. Моля ви да ми повярвате, защото това е самата истина.
— Той има неприятности, нали?
— Да, страхувам се, че е така. Бих се опитал да му помогна, ако мога. Няма да е лесно.
— Какво е направил?
— Изглежда е убил своята любовница в Кьолн. След това е избягал. Успя да се свърже с мене и каза, че не е имал намерение да го прави. След това изчезна.
Тя се изправи и отиде до прозореца. Остана загледана известно време в пожълтяващите листа на парка Примроуз хил.
— О, Бруно, каква глупост си направил… Бедният ми, наплашен Бруно.
Обърна се и го погледна.
— Тук идва един човек от германското посолство. Вчера сутринта. Звънял е преди това в сряда вечерта, докато ме е нямало. Той не ми каза какво се е случило — просто попита дали Бруно се е обаждал. Отговорих му, че не знам нищо. На вас също не мога да помогна, мистър Джоунс. Вие сигурно знаете повече от мене, след като е говорил с вас. Имате ли представа къде е отишъл?