— Там е проблемът. Мисля, че е пресякъл границата и е избягал в Източна Германия. Някъде в околностите на Ваймар. Може би се е скрил там при приятели. Но доколкото знам, той през целия си живот не е ходил във Ваймар.
Тя изглеждаше озадачена.
— Какво искате да кажете? Той живя там две години.
Маккрийди остана смаян, но не издаде чувствата си.
— Съжалявам. Не знаех. Никога не ми е казвал.
— Мога да го разбера. Той мразеше това място. Там преминаха двете най-нещастни години от неговия живот. Никога не би го споменал.
— Мислех, че сте се родили и израснали в Хамбург.
— Живяхме в Хамбург до 1943 година. Тогава градът бе разрушен от РАФ2 по време на голямата бомбардировка, наречена Огнена буря. Чувал ли сте за нея?
Маккрийди кимна. Бе на пет години, когато Кралските военновъздушни сили бомбардираха центъра на Хамбург с такава сила, че градът беше обхванат от пламъци. Пламъците поглъщаха кислород от крайните предградия, докато не се превърнаха в огнен ад, при който стоманата течеше като вода, а бетонните сгради гърмяха като бомби. Адът помете града, изпарявайки всичко по пътя си.
— Онази вечер двамата с Бруно останахме сами. — Тя замлъкна за момент и се загледа някъде зад Маккрийди, спомняйки си отново пожара, бушуващ в родния й град, превърнатите в пепел родители, съученици и приятели — най-скъпите хора в нейния живот. След няколко секунди се опомни и продължи да говори тихо с лек немски акцент. — Когато всичко свърши, властите се погрижиха за нас и ни евакуираха. Аз бях на петнадесет години, Бруно на десет. Разделиха ни. Мене ме настаниха при едно семейство край Гьотинген, а Бруно бе изпратен при един фермер близо до Ваймар. Потърсих го след войната и Червеният кръст ни помогна отново да се съберем. Върнахме се обратно в Хамбург. Бруно не обичаше да говори за Ваймар. Започнах да работя в един стол за британски войници, за да го издържам. Знаете, че времената бяха много тежки.
Маккрийди кимна:
— Да, съжалявам.
Тя сви рамене:
— Такава е войната. Така или иначе, през 1947 година срещнах един британски сержант Робърт Фаркуарсън. Оженихме се и дойдохме да живеем тук. Преди осем години той почина. Когато напуснахме с Робърт Хамбург през 1948 година, Бруно започна да чиракува в една фирма, произвеждаща оптически лещи. Оттогава съм го виждала три или четири пъти и нито веднъж през последните десет години.
— Казахте ли това на човека от посолството?
— На хер Фитцау? Не, той не разпитва за детството на Бруно. Но разказах тази история на дамата.
— На дамата?
— Тя си отиде минути преди да дойдете. Бяха я изпратили от пенсионния отдел.
— От пенсионния отдел?
— Да. Каза, че Бруно все още работи в оптическата индустрия за една фирма на име БКИ във Вюрцбург. Изглежда БКИ е собственост на английската компания „Пилкингтън Глас“ и предвид скорошното му оттегляне, тя се нуждаеше от някои подробности, за да определи пълния размер на пенсията. Мислите, че не е имала нищо общо с работодателите на Бруно?
— Съмнявам се. Вероятно е била изпратена от западногерманската полиция. Страхувам се, че те също издирват Бруно, но не за да му помогнат.
— Съжалявам. Излиза, че съм постъпила глупаво.
— Не сте можела да знаете, мисис Фаркуарсън. Тя добре ли говореше английски?
— Да, перфектно. С лек акцент, може би полски.
Маккрийди не се съмняваше откъде е изпратена тази дама. Много хора преследваха Бруно Моренц, но само Маккрийди и едно друго разузнаване знаеха за БКИ във Вюрцбург. Той се изправи.
— Направете всички усилия да си спомните малкото, което той ви е казал в онези години след войната. Съществува ли там някой, при когото може да отиде сега, когато се нуждае спешно от помощ? Някой, който може да му предостави убежище?
В стаята настъпи дълго мълчание, докато тя мислеше усилено.
— Имаше едно име, което спомена, някаква жена, която се е отнесла добре с него. Неговата начална учителка. Фройлайн… дяволите да го вземат… Фройлайн Нойберг… Не, сега си спомням — фройлайн Нойман. Така беше. Нойман. Разбира се, тя едва ли е между живите. Той е учил при нея преди четиридесет години.
— Един последен въпрос, мисис Фаркуарсън. Казахте ли това на дамата от пенсионния отдел?
— Не, сега си го спомних. На нея споменах само, че Бруно е престоял като евакуиран две години в една ферма на десетина мили от Ваймар.
Щом се върна в Сенчъри Хаус, Маккрийди взе от отдела за Източна Германия телефонния указател на Ваймар. Имаше вписани няколко души с фамилията Нойман, но само една от тях с фрл, съкратено от фройлайн, пред нея. Някоя стара мома. Младо момиче не би могло да има собствен апартамент и телефон, не и в Източна Германия. Стара мома, може би жена с професия. Твърде малко доказателства имаше в подкрепа на своето предположение. Можеше да се обади на някой от агентите на отдела за Източна Германия оттатък Стената. Но хората на ЩАЗИ бяха навсякъде, подслушвайки всички разговори. Един-единствен въпрос: Била ли сте някога учителка на едно малко момче на име Моренц и дали той не се е появил отново? Това бе достатъчно, за да провали всичко. Той реши да отиде в една от службите в Сенчъри Хаус, специализирала се в изготвянето на фалшиви документи за самоличност.