— Ела — каза Курцлингер, — ще вечеряме. Искам да те представя на сина си.
Русият млад мъж, който се присъедини към тях на масата, не беше негов син. Но Курцлингер го бе приел формално за такъв. От време на време възрастният мъж му се усмихваше, докато осиновеният го гледаше с преклонение в очите.
— Доведох Зигфрид от Изтока — поясни Курцлингер, като че ли разговаряше с някого. — Нямаше къде да отиде, затова… сега живее тук при мен.
Маккрийди продължи да се храни. Подозираше, че има нещо друго.
— Чувал ли си някога — каза Курцлингер след гроздето, — за граничната работна група?
Маккрийди знаеше за тях. Като част от ЩАЗИ, но без да се числи към никой от отделите, тя бе малка единица с твърде странна специализация.
В повечето случаи, ако Маркус Волф желаеше да изпрати агент на Запад, той можеше да го направи през някоя неутрална държава, където агентът приемаше своята нова легенда по време на престоя. Но понякога ЩАЗИ изпращаше свой човек през границата, за да свърши някоя черна работа. За да осъществят това, източногерманците разчистваха проход през техните собствени защитни съоръжения от изток на запад. Повечето такива проходи през границата се прокарваха от запад на изток, за да се изведат хора, които искаха да избягат. Когато ЩАЗИ поискаше проход за нейните собствени цели, използваха експертите от граничната работна група. Тези инженери, работещи в малките часове на нощта (тъй като западногерманската гранична служба също наблюдаваше границата), прокопаваха тунел под бодливата тел, проправяха тясна пътека през минното поле и не оставяха никаква следа подир себе си.
Оставаше да бъде преодоляна разораната ивица с ширина около двеста ярда, където един истински беглец щеше да бъде хванат вероятно в светлината на прожекторите и покосен от автоматичните изстрели. Накрая, на западната страна, се намираше живият плет. Хората от граничната работна група прорязваха дупка през него и след като агентът преминеше оттам, отново го съединяваха. Светлините на прожекторите се обръщаха в друга посока в нощите, когато се промъкваше техен човек, а разораната ивица бе обрасла обикновено е гъста трева, особено през лятото. До сутринта тревата се изправяше, заличавайки всички следи.
Граничните служби оказваха пълно съдействие на работната група. Опитите за бягство през подобни коридори обаче бяха друга работа: при тях нямаше съдействие от източногерманците.
— Зигфрид работеше за граничната работна група — продължи Курцлингер. — Докато не използва един от собствените проходи. Разбира се, хората от ЩАЗИ го закриха незабавно. Зигфрид, нашият приятел иска да отиде оттатък. Можеш ли да помогнеш?
Маккрийди се питаше дали бе преценил правилно своя човек. Сега разбра, че бе успял с подхода си. Курцлингер мразеше Вос заради стореното от него, а скръбта му не биваше да се подценява.
Зигфрид не мисли твърде дълго.
— Трябва да има един — каза той накрая. — Направих го за себе си. Готвех се сам да го използвам, затова не го отбелязах в доклада. В деня на бягството си минах по друг път.
— Къде се намира? — попита Маккрийди.
— Не много далеч оттук — каза Зигфрид. — Между Бад Закса и Елрих.
Той разтвори една карта и посочи двете малки градчета в южен Харц, Бад Закса в Западна Германия и Елрих на изток.
— Мога ли да видя документите, които смяташ да използваш? — попита Курцлингер.
Маккрийди му ги подаде. Зигфрид ги разгледа подробно.
— Добри са — промърмори той, — но ще се нуждаете от железопътен пропуск. Имам един, който е все още валиден.
— Кое е най-доброто време, за да преминем? — попита Маккрийди.
— Четири часа. Преди зазоряване. Тогава е най-тъмно, а граничарите са изморени и претърсват разораната ивица по-рядко. Ще се нуждаем от маскировъчни дрехи в случай, че попаднем в светлината на прожекторите. Маскировката може да ни спаси.
Те обсъждаха подробностите още един час.
— Нали разбирате, хер Маккрийди — каза Зигфрид, — минали са пет години. Може да не си спомня къде се намираше. Оставих рибарска корда на земята, където прокарах пътечка през минното поле. Може да не я намеря. Ако не успея, връщаме се обратно. Да навлезем в минното поле, без да знаем пътечката, която прокарах, е равносилно на смърт. Възможно е бившите ми колеги да са намерили прохода и да са го закрили. В този случай се връщаме обратно — ако все още можем да направим това.