Вън от Нордхаузен го споходи неочаквано късметът. Оттатък оградата на потънала в мрак къща видя опрян на едно дърво велосипед. Ръждясал, но годен за употреба. С него можеше да покрие разстоянието по-бързо. Прецени риска и реши, че ако не открият липсата му до тридесет минути, кражбата си заслужаваше. Взе го, вървя пеша около сто ярда, след това се метна и продължи към железопътната гара. Беше шест без пет. Първият влак за Ерфурт се очакваше след петнадесет минути.
Няколко дузини работници чакаха на перона, за да отидат на работа. Той даде известна сума пари, получи билет и влакът пристигна — остарял парен локомотив, но точно навреме. Остави велосипеда във вагона за багаж и зае мястото си на една от дървените седалки. Влакът спря последователно в Зондерхаузен, Гройсен и Щраусфурт, преди да навлезе в Ерфурт в 6.41. Взе велосипеда и потегли с него към източните покрайнини на града, откъдето започваше началото на главен път №7 за Ваймар.
Малко след седем и половина, няколко мили на изток от града, бе застигнат от един трактор. Тракторът имаше прикачено ремарке и се връщаше обратно към фермата от Ерфурт, където бе разтоварил захарно цвекло. Възрастният мъж зад кормилото забави и спря.
— Качете се — подвикна той сред грохота на разнебитения двигател, който бълваше гъст черен пушек. Маккрийди кимна в знак на благодарност, хвърли колелото в ремаркето и се качи в кабината. Шумът на двигателя пречеше на всякакъв разговор, което бе добре дошло, тъй като Маккрийди, макар и говорещ свободно немски, не владееше странния акцент на Южна Тюрингия. Така или иначе, възрастният селянин бе щастлив да смуче празната лула и да върти кормилото. На десет мили от Ваймар Маккрийди забеляза стената от войници.
Няколко дузини от тях се намираха на пътя, а останалите бяха разпръснати в полето отляво и отдясно. Можеше да види главите им, покрити с каски сред царевичните стебла. Имаше един селски път, който се отделяше надясно от шосето. Маккрийди погледна нататък. Войниците бяха наредени на десет ярда един от друг по него, с лица обърнати към Ваймар. Тракторът забави пред блокирания участък и спря. Един сержант кресна на шофьора да изключи двигателя. Възрастният мъж извика в отговор. Това, което каза, имаше следния смисъл: ако направя това, вероятно няма да мога отново да го запаля. Твоите момчета ще ударят ли едно рамо? Сержантът размисли, сви рамене и поиска документите. Погледна ги, върна ги обратно и мина от страната на Маккрийди.
— Документите — каза той. Маккрийди му подаде своята лична карта. В картата пишеше, че той е Мартин Хан, селскостопански работник, а тя е издадена от Ваймарския административен окръг. Сержантът, който бе градско чедо от северния град Шверин, започна да души.
— Какво е това? — попита той.
— Захарно цвекло — каза Маккрийди. Нямаше желание да разправя, че се е качил в трактора пътьом, а и никой не го питаше.
Сержантът сбърчи нос, върна документите обратно и махна на шофьора да продължава. Към тях идваше по-интересен камион от Ваймар, а на него му бяха казали да обръща внимание на хора или на човек с побеляла коса и рейнски акцент, опитващ се да излезе навън от обръча, а не на някакъв зловонен трактор, опитващ се да влезе вътре.
Три мили преди града тракторът свърна по един селски път, спря и изгаси двигателя. Маккрийди скочи долу, сне велосипеда на земята, махна за благодарност на възрастния селянин и завъртя педалите към града.
Когато навлезе в покрайнините, той се опита да кара съвсем в края на пътя, заради камионите, извеждащи войници на народната армия в сиво-зелени униформи. Тук-там разпръснати сред тях се виждаха по-светлозелените униформи на полицаите. По ъглите на улиците стояха групички от ваймарски граждани, които гледаха с любопитство. Някой предположи, че това е военно учение; никой не се опита да му противоречи. Военните често правеха маневри. Това бе нормално, но не и в центъра на града.
Маккрийди би желал да има карта на Ваймар, но не можеше да си позволи да я разглежда насред улицата. Той не беше турист. Успя да запомни своя път от взетата назаем от отдела за Източна Германия карта, която бе разучил в самолета за Хановер. Навлизайки в града по Ерфуртерщрасе, той се насочи право към древния градски център и пред него се появи с внушителни размери Националният театър. Павираният път свърши, настилката стана със заоблени камъни. Зави наляво по Хайнрих Хайне щрасе и продължи към площад Карл Маркс. Тук слезе и забута колелото с наведена глава, тъй като покрай него профучаваха полицейски коли в двете посоки.