Доктор Лотар Херман също работеше тази сутрин. Отговорът на шифрованото съобщение до Фитцау в германското посолство в Лондон не доведе до никакви резултати. Издирването на изчезналия Бруно Моренц навлезе в задънена улица. Херман не работеше обикновено в събота, но сега се нуждаеше от нещо, което можеше да отклони вниманието му от затрудненото положение. Предния ден бе вечерял с генералния директор. Разговорът не бе от най-приятните.
Полицията не извърши нито един арест по случая с убийството на Хаймендорф. Дори не публикуваха съобщение за търсенето на определена личност, която искаха да подложат на разпит.
Няколко много уважавани личности в частния и обществения сектор бяха привикани дискретно в полицията и почервенели от неудобство, даваха своите показания. Снемаха се отпечатъци от пръсти, изпробваха се личните оръжия, проверяваха се алибита. И в резултат… нищо.
Генералният директор беше разочарован, но оставаше непреклонен. Липсата на съдействие спрямо неговото ведомство бе продължила твърде дълго. В понеделник сутринта трябваше да се срещне с държавния секретар, който носеше политическата отговорност за разузнавателната служба. Разговорът щеше да бъде много труден, а на него това никак не му харесваше.
Доктор Херман отвори дебелата папка, в която се намираха засечените оттатък границата радиосъобщения, покриващи периода от сряда до петък. Забеляза, че са твърде много. Една част от тях представляваха незначителни приказки между полицаите от района на Йена. Ненадейно погледът му попадна на една фраза, използвана в разговор между патрулна кола и полицейско управление. Едър, с побеляла коса, рейнски акцент… Той се замисли. Това му звучеше познато…
Един помощник влезе и остави някаква телеграма пред своя шеф. Щом хер докторът настояваше да работи в събота сутринта, той трябваше да получава съобщенията в момента на тяхното пристигане. Телеграмата бе любезно изпратена от контраразузнавателната служба. В нея бе записано, че оперативен работник е забелязал на Хановерското летище едно лице под името Майтланд, пристигнало със самолета от Лондон. Като бдителен служител, той проверил своята картотека и изпратил документите за самоличност в Кьолн. От Кьолн ги препратили в Пулах. Този Майтланд се оказал мистър Самюъл Маккрийди.
Доктор Херман се почувства оскърбен. Проява на най-голямо неуважение бе висш офицер от съюзническа разузнавателна служба да влезе в страната под чуждо име. И твърде странно. Освен ако… той погледна съобщението от Йена и телеграмата от Хановер. Той не би се осмелил, помисли си. Тогава друг глас в него се обади: да, като нищо би го направил. Доктор Херман вдигна телефонната слушалка и започна да дава своите разпореждания.
Маккрийди напусна прикритието на царевичната нива, огледа се наоколо и прекоси няколкото ярда трева до плевника. Ръждясалите панти на вратата изскърцаха, когато влезе вътре. Светлината проникваше в мрака през процепите на гредите, като караше прашинките да играят във въздуха и разкриваше очертанията на струпани стари каруци, бъчви, конски такъми и ръждясали корита. Той погледна нагоре. Една вертикална стълба водеше до втори етаж, натрупан със слама. Изкачи се по стълбата и извика тихо:
— Бруно.
Никой не му отговори. Обиколи край струпаната слама, оглеждайки за скорошни следи от човешко присъствие. В края на плевника забеляза подаващо се между две бали парче от дъждобран. Внимателно вдигна една от балите настрана.
Бруно Моренц лежеше в своето скривалище на едната си страна. Очите му бяха отворени, но не помръдваше. Когато светлината проникна в неговата дупка, той трепна.
— Бруно, това съм аз. Сам. Твоят приятел. Погледни към мен, Бруно.
Моренц извърна погледа си към Маккрийди. Лицето му бе посивяло и брадясало. От три дена не беше ял и пиеше единствено застояла вода от една от бъчвите.
Опита се да разпознае Маккрийди.
— Сам?
— Да, Сам. Сам Маккрийди.
— Не им казвай, че съм тук, Сам. Те няма да ме намерят, ако не им кажеш.
— Няма да им кажа, Бруно. Никога.
През една пролука между дъските той видя редицата от зелени униформи, напредваща сред царевичните ниви към Обер Грюнщат.
— Опитай се да седнеш, Бруно.
Той помогна на Моренц да се облегне върху сламените бали.
— Трябва да побързаме, Бруно. Ще се опитам да те измъкна оттук.
Моренц поклати унило глава.
— Остани тук, Сам. Тук е безопасно. Никой не може да ме намери тук.
Не, помисли си Маккрийди, един пиян фермер никога не би могъл. Но петстотин войници ще те намерят. Опита се да изправи Моренц на крака, но беше безнадеждно. Тежеше твърде много и краката му не помръдваха. Бруно сви ръце пред гърдите си. Нещо се издуваше изпод лявата му мишница. Маккрийди го остави да се отпусне обратно на сламата. Моренц отново се сви. Маккрийди разбра, че никога няма да го върне обратно до границата край Елрих, да го прекара под телените заграждания и през минното поле. С него беше свършено.