— Мистър Маккрийди…
Той се обърна преди да влезе. Херман се усмихна за последен път.
— Ние също знаем как да подслушваме радиосъобщения. Приятен път, мистър Маккрийди. Моите поздрави на Лондон.
Новината пристигна в Ленгли седмица по-късно. Генерал Панкратин бе преместен на друга служба. В бъдеще той щеше да командва комплекс от затворнически лагери за интернирани военни в Казахстан. Клаудия Стюарт научи новината от нейния човек в посолството в Москва. Тя все още се радваше на похвалите от нейните началници, докато военните аналитици разучаваха съветския план за водене на бойни действия. Тя се отнесе философски към съдбата на Панкратин, както спомена на Крис Епълярд:
— Той си спаси кожата и военния чин. По-добре, отколкото в оловните мини в Якутия. Що се отнася до нас, това е по-евтино от блок с апартаменти в Санта Барбара.
АНТРАКТ
Съвещанието продължи на следващата сутрин, във вторник. Тимъти Едуардс спазваше формалната учтивост, но тайно в себе си се надяваше да приключат с въпроса в най-скоро време. Той, подобно на двамата инспектори, които присъстваха, трябваше да си гледа своята работа.
— Благодаря ви, че ни припомнихте събитията от 1985 година — каза той, — но може би трябва да се посочи, че що се отнася до разузнаването, тази година представлява едно отминало в историята време.
Денис Гоунт не обърна внимание на тази реплика. Негово право бе да избере епизод от кариерата на своя шеф, който щеше да убеди съвета да препоръча на шефа на СИС промяна на решението. Знаеше също така, че шансът Тимъти Едуардс да направи тази препоръка бе нищожен. Изборът обаче щеше да се вземе с мнозинство в края на съвещанието и той искаше да спечели подкрепата на двамата инспектори. Изправи се, отиде до служителя от архивната служба и поиска от него друга папка.
Сам Маккрийди се чувстваше отегчен. За разлика от Гоунт, той знаеше, че шансовете му са нищожни. Бе настоял за този съвет, само защото искаше да покаже своето несъгласие с взетото решение. Облегна се назад и отклони вниманието си от разискванията. Денис Гоунт не можеше да каже нищо, което да не му е известно.
Повече от тридесет години той живя в малкия свят на Сенчъри Хаус и Интелиджънс сървис. Чудеше се къде би могъл да отиде сега, когато го изхвърлят. Той дори се питаше, не за първи път, какво го бе накарало да влезе в този странен и потаен свят. Нищо от неговия работнически произход не можеше да предскаже, че един ден ще бъде висш офицер от СИС.
Той бе роден в семейството на млекар от Южен Лондон през пролетта на 1939 година, когато започна Втората световна война. Съвсем смътно, от един или два ретроспективни кадъра, можеше да си спомни своя баща.
Когато Луфтвафе започна набезите си над британската столица през лятото на 1940, бяха евакуирани от Лондон заедно с майка му. Нищо не можеше да си спомни за онова време. По-късно тя му бе разказала, че са се върнали обратно в малката къща на бедната, но спретната Норбъри стрийт през есента на 1940, но преди това баща му бе заминал на фронта.
Имаше една снимка на неговите родители от сватбата им — спомняше си я много често. Майка му беше в бяло, с букет в ръка, а скованият, благовъзпитан едър мъж до нея носеше тъмен костюм, закичен с карамфил. Снимката стоеше до полицата над камината в сребърна рамка, която тя почистваше всеки ден. По-късно, на другия край на полицата се появи още една снимка с усмихнат едър мъж в униформа и сержантски нашивки на ръкава.
Майка му излизаше всеки ден, вземайки автобуса за Кройдън, където търкаше стълбищата и коридорите на заможните хора от средната класа. Тя носеше вкъщи и за пране: можеше да си спомни как малката кухня се изпълваше с пара, докато майка му работеше нощем, за да привърши до сутринта.
Веднъж, трябва да е било през 1944, едрият усмихнат мъж се върна вкъщи, вдигна го и го задържа високо във въздуха, докато той пищеше. После отново замина, за да се присъедини към войските, които дебаркираха в Нормандия, и да загине в атаката на Каен.
Сам си спомняше колко много плака майка му през онова лято и как той се опитваше да й каже нещо, но не знаеше какво, затова просто плачеше като нея, без наистина да знае защо.
Следващият януари той започна да ходи на забавачница, така че майка му отиваше всеки ден в Кройдън, без да го оставя на грижите на леля Ви. Съжаляваше за това, защото леля Ви притежаваше една сладкарница малко по-надолу по улицата и му даваше да си топи пръстта в някой от бурканите със сироп. Същата пролет германските ракети Фау–1 започнаха да падат над Лондон, изстрелвани от техните установки в Холандия и Белгия.