Спомняше си много ясно деня, точно преди рождения си ден, когато униформеният отговорник на местната противовъздушна отбрана дойде в тяхната забавачница, с каска на главата и газова маска, която се полюляваше отстрани на тялото му.
Имаше въздушна тревога и децата прекараха цяла сутрин в мазето, превръщайки урока във весели закачки. След като прозвуча сирената за отбой, те се върнаха в класната стая.
Мъжът проведе шепнешком един разговор с директорката, тя го взе от стаята, водейки го за ръка до нейната приемна, където го нагости с анасонов кейк. Той остана да чака там, засрамен и объркан, докато един добър мъж от приюта за сираци „Доктор Бернардо“ не пристигна, за да го отведе. По-късно му казаха, че ги нямало вече снимката в сребърната рамка и фотографията на големия, усмихнат мъж със сержантските нашивки.
Справяше се добре в приюта, издържа всичките си изпити и напусна, за да отиде в армията като момче-войник. Когато навърши осемнадесет години, го изпратиха на служба в Малайзия, където продължаваше необявената война между англичаните и комунистическите терористи в джунглата. Там бе преведен в щаба на разузнавателния корпус като секретар.
Един ден се яви пред своя полковник с идея, която сам бе измислил. Полковникът, офицер от кариерата, му нареди незабавно „Представите го в писмен вид“, което той изпълни.
Хората от контраразузнаването бяха заловили с помощта на местните китайци един от изявените терористи. Маккрийди предложи да пуснат информация сред китайската общност, че е започнал да издава своите другари и се предвижда да бъде преместен от Ипох в Сингапур в точно определен ден.
Терористите нападнаха от засада конвоя, но се оказа, че затворническата кола е бронирана отвътре и е въоръжена с картечници, за чиито дула имаше прорязани отвори. След престрелката откриха в храстите телата на шестнадесет мъртви и дванадесет тежко ранени комунисти, а малайските скаути свършиха останалото.
Сам Маккрийди остана да служи в Куала Лумпур още една година, след което напусна армията и се върна в Англия. Неговото писмено предложение сигурно бе потънало в някой архив, без обаче да остане незабелязано.
Той чакаше своя ред на опашката на трудовата борса, когато някой го потупа по рамото. Един мъж на средна възраст с вълнено сако и кафява мека шапка му предложи да го почерпи в съседната кръчма. Две седмици по-късно, след като проведоха с него още три разговора, той започна работа във Фирмата. Оттогава, в продължение на тридесет години, Фирмата представляваше единственото му семейство…
Чу да споменават неговото име и се отърси от спомените. Може би ще е по-добре да се съсредоточи, реши той: става въпрос за твоята кариера.
Денис Гоунт отново се бе изправил с обемиста папка в ръцете.
— Джентълмени, мисля, че можем да обсъдим с предимство поредицата от събития през 1986 година, които сами могат да оправдаят едно преразглеждане на случая с преждевременната оставка на Сам Маккрийди. Събития, които започнаха, или по-точно, в които ние се намесихме, в една пролетна сутрин в полето край Солзбъри.
ВТОРА ЧАСТ
ЦЕНАТА НА БУЛКАТА
1.
Над ивицата гориста местност от дясната им страна известна като Лисичия лес, продължаваше да се стеле лека мъгла, която предвещаваше ясен и топъл ден.
На могилата, доминираща над хълмистата местност и позната на поколения войници като Жабешката могила, интернационалният състав офицери заемаше своето място, за да наблюдава предстоящите военни маневри които щяха да имитират битка между две противникови групи батальони. В тях участваха британски войници, разделени дипломатично на сини и зелени, а не на британците и врагът. Дори възприетото наименование „червените“ на една от групите, бе променено от уважение към офицерите от хълма.
Сред откритата местност, разположена в северната част на равнината Солзбъри — любимо място за маневри на британската армия, наподобяваща Централната германска равнина, където се очакваха бойни действия при евентуално избухване на Трета световна война — имаше разпръснати арбитри, които щяха да присъждат точки, за да оценят изхода на битката.
Зад групата офицери се намираха превозните средства, с които се бяха изкачили дотам: няколко служебни автомобила и повече на брой не толкова комфортни лендроувъри, покрити с масленозелени маскировъчни ивици. Дневални от тиловата служба бяха разположили походни кухни, за да осигурят необходимото количество топъл чай, и кафе, които щяха да се консумират през деня. Те започнаха да разопаковат студените закуски.