Играта на война започна по разписание в девет часа и продължи целия ден. Десантът на Втори парашутен батальон бе извършен точно след обедната закуска. Един майор от парашутния батальон стоеше точно до съветския полковник от военновъздушните сили, който наблюдаваше с изострено внимание.
— Виждам — отбеляза руснакът, — че все още отдавате предпочитание на двуинчовите минохвъргачки.
— Полезно оръжие — съгласи се британецът, — ефективно и все още надеждно.
— Моето мнение е същото — изрече руснакът бавно с акцент. — Използвах ги в Афганистан.
— Наистина! Аз ги използвах на Фолклендските острови — каза майорът от Втори парашутен. Той си помисли: Но разликата е, че ние спечелихме за кратко време на Фолклендите, а вие понасяте големи загуби в Афганистан.
Руснакът си позволи една неприветлива усмивка. Британецът също се усмихна. Кучи син, изруга наум руснакът, иска да намекне колко зле вървят нашите работи в Афганистан.
Двамата мъже продължиха да се усмихват. Те не можеха да знаят, че след две години забележителният нов генерален секретар в Москва щеше да заповяда на съветската армия да прекрати афганистанската авантюра. Но времената бяха още други, а старите навици умират трудно.
Втората вечеря в Тидуъртските казарми протече по-спокойно. Лееше се вино; водката, която в британската армия рядко се консумира, този път беше в изобилие. Независимо от езиковата бариера, разговорите станаха по-духовити. Руснаците последваха примера на техния най-старши офицер — генерала от моторизираните войски. Той изглеждаше развеселен от разговора си с британския генерал и те се отпуснаха. Майорът от оперативния щаб за малко не избухна в смях, преди да се сети, че не бива да показва познанията си по английски и трябва да изчака превода.
Майорът от парашутния батальон бе седнал до майора от съветското военно разузнаване. Той реши да изпробва оскъдните си познания по руски език.
— Говоритя-ви па-англеески? — попита той. Руснакът бе очарован.
— Очен малинко — отвърна той, след което продължи със запъване на английски. — Много малко, страхувам се. Упражнявам се с учебници вкъщи, но не мога да го науча добре.
— Сигурен съм, че е по-добре, от моя руски — каза парашутистът. — Да ви се представя, казвам се Пол Синклер.
— О, извинете — рече руснакът. Той се наведе настрани и протегна ръка. — Павел Кученко.
Вечерята завърши с песни, преди двете групи офицери да се разотидат по стаите в единадесет часа. Една част от тях оценяваха със задоволство, че на следващата сутрин щяха да си позволят да останат малко по-дълго в леглата — ординарците бяха инструктирани да се появят с чашите чай в седем часа.
В действителност майор Кученко се събуди в пет часа и прекара безмълвно два часа зад дантелените завеси, покриващи прозорците на неговата спалня. Той седеше на изгасено осветление и разучаваше пътя, който минаваше пред офицерската столова в посока към входния портал на казармата и оттам продължаваше към Тидуъртското шосе.
Забеляза трима души в полумрака на ранната утрин, които бяха по всяка вероятност филери.
Забеляза също така, точно в шест часа, как от входната врата почти под него се появи полковник Арбътнот и се затича по пътя, нещо, което очевидно правеше всяка сутрин. Имаше причина да вярва, че това е редовен навик — бе видял възрастния полковник да прави същото предишната сутрин.
Полковник Арбътнот лесно се познаваше по липсващата лява ръка. Той я бе загубил преди много години по време на патрул със своите новобранци в онази странна, почти забравена война по хълмовете на Дхофар — акция, проведена от специалните британски части и омански мобилизирани войници, за да се попречи на комунистическата революция да смъкне султана на Оман и да сложи ръка на Ормузкия пролив. От сантименталност военната комисия му разреши да остане в армията и оттогава той служеше като офицер по снабдяването в Тидуъртската офицерска столова. Всяка сутрин поддържаше стегнато телосложението си, не пропускайки да пробяга своите пет мили надолу по пътя и обратно — позната фигура, облечена в бял спортен костюм с качулка и сини кантове, чийто свободен ляв ръкав бе елегантно закачен отстрани.
Вече втора сутрин майор Кученко го наблюдаваше замислено.
Вторият ден от маневрите премина без инцидент и в края им офицерите от двете националности се съгласиха, че арбитрите справедливо са присъдили победата на зелените, които прогониха сините от техните позиции на Жабешката могила и опазиха Лисичия лес от контранастъпление. Третата вечер в столовата премина много весело, с непрекъснати тостове и едно бурно аплодирано изпълнение на песента „Калинка“ от младия руски капитан от оперативния щаб, който не беше шпионин, но този имаше чудесен баритон. Руската група трябваше да се събере в главното фоайе след закуска в девет часа на следващата сутрин и да се качи на автобуса за Хийтроу. Автобусът щеше да пристигне от Лондон с двама души от посолството, за да ги отведе право до летището. Никой не забеляза по време на изпълнението на „Калинка“, как някой влезе без много шум в отключената стая на полковник Арбътнот и след шестдесет секунди я напусна все така тихо, за да се присъедини към групата на бара, идвайки от посока на мъжките тоалетни.